Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Значи го остави да отвлече Джени… И след това отиде… и я гледа…

Вдигна ръце, след това безпомощно ги остави да паднат.

— Никога не предполагах, че ще стане така. Моля те, Дейвид, повярвай ми, никога не исках да те нараня.

Взираше се в лицето ми настойчиво, търсеше знак, че го разбирам. Но забелязах, че само след миг надеждата го напусна. Усмихна ми се накриво.

— Е, в живота нещата никога не стават както си поискаме, нали така?

Изведнъж удари с ръка по масата.

— По дяволите, Дейвид, не можеш ли със сигурност да потвърдиш, че Мейсън е мъртъв? Тогава може би щях да рискувам, независимо от присъствието на момичето! Но сега просто нямам избор!

Отчаяните му думи отекнаха във вестибюла. Прокара ръка през лицето си и остана неподвижен, загледан нанякъде. След малко като че ли се събуди.

— Хайде, да приключваме с това — каза безизразно.

Понечи да се изправи на краката си. Събрах цялата си сила, надигнах се от стола и се хвърлих върху него.

Опитът ми се оказа неуспешен. Краката ми веднага се огънаха и се свлякох на пода във вестибюла, а инвалидният стол издрънча и се обърна на една страна. От рязкото движение отново силно ми се зави свят. Стиснах очи, когато стените на стаята се изкривиха и застанаха под странен ъгъл. Надеждата, че мога да му се противопоставя, бързо ме напусна.

— О, Дейвид, Дейвид — промълви Хенри тъжно.

Лежах на земята. Подът се въртеше и огъваше. Безпомощно чаках убождането на иглата и тъмнината, която щеше да ме погълне завинаги. Нищо не се случи. Отворих очи и се опитах да фокусирам погледа си въпреки световъртежа. Хенри ме наблюдаваше. В очите му се четеше нещо като загриженост. Държеше спринцовката несигурно в ръката си.

— Така само усложняваш нещата. Ако те инжектирам отново, наркотикът ще те убие. Моля те, не ме принуждавай да го направя.

— Така или иначе, ще го направиш — изрекох думите несигурно.

Опитах се да се изправя. Нямах никаква сила, а от напрежението главата ми се пръскаше от болка. Отново се строполих на пода. Погледът ми започваше да се замъглява. Като през мъгла видях, че Хенри се протегна и хвана китката ми. Нямах сили да се освободя. Можех само да го наблюдавам как опря иглата в меката кожа над китката ми. Опитах се да се подготвя. Бях решил да се противопоставя на наркотика, макар да знаех, че е безсмислено.

Но Хенри не притисна спринцовката. Бавно я отдръпна от ръката ми.

— Не мога да го направя, не и по този начин — промърмори той.

Върна обратно спринцовката в джоба си. Мъглата се разпростираше пред очите ми. Вестибюлът потъваше в тъмнина. Усетих, че отново започвам да губя съзнание. Не! Съпротивлявах се, но усещах, че потъвам, колкото и да се стремях да държа съзнанието си будно. Светът около мен изчезна. Остана само едно силно, ритмично бумтене. Смътно се сетих, че чувам сърцето си.

Като през мъгла усетих, че някой ме вдига. После като че ли настъпи някакво движение около мен. Отворих очи. Пред мен като калейдоскоп се завъртяха различни цветове и форми. Отново започна да ми се повдига и ги затворих. Подтиснах желанието си да повърна, бях твърдо решен да не губя съзнание. Чух шум като от удар, след това почувствах хладния въздух, който обля лицето ми. Отворих очи и видях тъмното нощно небе да се издига над мен. Звездите и съзвездията блестяха като кристали, появяваха се и изчезваха зад разкъсаните облаци, които се движеха по небето, подгонени от невидимия вятър.

Поех дълбоко въздух, опитвах се да прочистя главата си. Пред мен беше ленд роувърът. Инвалидният стол подскачаше, докато се придвижваше към него. Колелата му хрущяха по чакълестия път. Сетивата ми бяха изострени и възприемаха всичко необичайно ясно. Чувах как клоните се движат от вятъра, усещах как мократа земя мирише на глина. Драскотините и калните петна по колата бяха големи като континенти.

Пътят беше стръмен и Хенри дишаше запъхтяно, докато се мъчеше да ме избута нагоре. Отиде до задната част на колата и спря. Едва си поемаше въздух. Знаех, че трябва да се опитам да се движа, но това някак си не достигаше до крайниците ми. Когато Хенри се съвзе, започна да заобикаля стола, като през цялото време се подпираше на него, докато стигна до колата и се хвана за нея. Движеше се непохватно, краката му тежаха и трудно му се подчиняваха. Отвори задната врата на джипа и приседна на ръба. Беше потънал в пот. Дори на лунната светлина си личеше, че е пребледнял от изтощение.

Погледна нагоре, гърдите му се надигаха, беше запъхтян. Когато погледът му се спря върху мен, на лицето му се появи слаба усмивка.