Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Не можех да се сетя какво друго бих могъл да направя. Хванах се за ръчната спирачка и я използвах, за да се придвижа по-напред между двете седалки, и в този момент през предното стъкло, право пред себе си, видях Хенри. Беше се облегнал на инвалидния стол и бавно го буташе към къщата, очевидно беше безкрайно изморен.

Все още стисках ръчната спирачка. Пуснах я, без да се замисля.

Усетих как ленд роувърът леко се премести. Но въпреки, че пътят се спускаше надолу към къщата, колата не помръдна. Хвърлих се с цялата си тежест напред, опитвах се да наруша равновесието, което задържаше колата на място, но не успях. Погледът ми се спря върху лоста. В момента бе включен на паркиране и двигателят бавно изхвърляше изгорелите газове в кабината на колата.

Протегнах се напред и включих лоста на скорост.

Ленд роувъра плавно тръгна напред. Все още стоях заклещен между двете седалки и през предното стъкло видях как Хенри чу, че колата приближава. Погледна назад и отвори уста от изненада. Колата набираше скорост по склона, но въпреки това имаше достатъчно време да се отмести. Може би силите му вече бяха изчерпани или сакатите му крака не успяха да реагират достатъчно бързо. За миг погледите ни се срещнаха и тогава колата го удари.

Чу се тъп звук и той изчезна. Усетих как колата подскочи веднъж, после още веднъж. Загубих равновесие. Изведнъж се озовахме точно пред къщата, протегнах се към ръчната спирачка, но бях прекалено бавен. Чу се силен шум от удар, колата се разтресе и спря. Изхвърчах напред и паднах замаян върху една от седалките. Двигателят продължаваше да работи. Протегнах се и го изключих. След това извадих ключа и успях да отворя вратата.

Хладен, свеж въздух нахлу в колата. Вдишах жадно и се прекатурих на пътя. За момент останах да лежа на острия чакъл. Дишах тежко, опитвах се да събера силите си. После се завъртях, застанах на четири крака, опрях се на колата и се изправих. Подпирах се на нея, също както Хенри се беше подпирал преди малко, и се придвижих към задната врата.

Той лежеше на няколко метра от мен — черна неподвижна сянка до счупения инвалиден стол. Нямах време да мисля за него. Успях да поставя ключа в ключалката и да отключа. След това се качих при Джени.

Тя не бе помръднала. Ръцете ми трепереха, докато се мъчех да махна одеялото от нея. Моля те, Господи, нека да е жива! Кожата й беше бледа и студена, но тя все още дишаше. Усещаше се издайническата сладникава миризма на ацетон. Слава Богу! Исках да я прегърна, да й дам малко от топлината си, но в момента тя имаше спешна нужда от нещо много повече.

Приплъзнах се назад, излязох от колата и се изправих. Този път ми беше по-лесно. Адреналинът и отчаянието успешно се противопоставяха на отзвучаващия ефект на наркотика. Входната врата на къщата беше все още отворена, светлината минаваше през нея. Влязох във вестибюла с несигурна стъпка. Задържах се за стената и препъвайки се стигнах до масичката с телефона, на която Хенри се беше подпирал преди малко. Почти се строполих в стола до нея, но успях да се задържа изправен. Знаех, че ако седна, може би няма да успея да се изправя отново. Останах така и несръчно се пресегнах към телефона. Не можех да си спомня номера на Макензи, пръстите не ми се подчиняваха. Едва набрах 999.

Операторът отговори и в този момент отново получих пристъп на световъртеж. Затворих очи и започнах да говоря. Направих усилие да се концентрирам, докато съобщавах подробностите. Съзнавах, че животът на Джени зависи от това, дали ще успея да говоря разумно. Внимавах да произнеса ясно думите „спешен случай“ и „диабетна кома“, но след това се усетих, че говоря несвързано. Когато операторът започна да ми задава въпроси, просто пуснах слушалката. Възнамерявах да отида до хладилника и да взема инсулин, но докато се държах за масата и се мъчех да остана прав, отново започна да ми причернява пред очите. Разбрах, че няма да се справя. Дори и да успеех да стигна до него, в състоянието, в което се намирах, нямаше да посмея да инжектирам Джени.

Успях да изляза навън. Залитах, все едно бях пиян. Усетих, че ме наляга страшна умора, докато тътрех крака към колата. Джени лежеше така, както я бях оставил. Лицето й бе безизразно и ужасно бяло. Дори от мястото, където се намирах, чух, че дишането й се влошава. Беше неравномерно, хриптящо и много учестено.

— Дейвид.

Хенри едва шептеше. Обърнах се и го погледнах. Не беше мръднал от мястото си, но сега бе извърнал глава към мен. Дрехите му блестяха, беше потънал в кръв. Кървави петна имаше и по чакъла около него. В полумрака видях, че очите му са отворени.