Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Когато полицията го е открила, Мейсън все още бил жив. Преживял е още три дни. Дошъл е в съзнание само веднъж, колкото да се усмихне на полицайката, която го е охранявала в болницата. Известно време, като знам какви са английските закони, се тревожех, че могат да ми бъдат повдигнати обвинения. Но обстоятелствата говореха за очевидна самозащита, а като се вземат предвид и зловещите доказателства в мазето, никой не постави под съмнение невинността ми.

Ако някой се нуждаеше от още факти, те можеха да бъдат намерени в дневника, който полицията откри в дъното на едно заключено чекмедже на бюрото на Хенри. Той съдържаше подробен разказ за това как Хенри е покровителствал градинаря на Манхам. След смъртта му това неофициално медицинско проучване бе възприето като признание. Ставаше съвсем ясно колко привлечен е бил от обекта на изследването си и от ранните прояви на садизъм от страна на Мейсън. Още като юноша, Том е бил виновен за множеството случаи на осакатяване на котки, за които Макензи ми беше разказал — до последното им зловещо сътрудничество.

Аз самият не исках да прочета дневника, но говорих с един от психолозите в полицията, който го беше чел. Той трудно успяваше да скрие вълнението си, защото бе получил възможност да надникне в болната психика на не един, а на двама души. Той ми каза, че и върху такива неща се гради професионалната репутация.

Помислих си, че като неосъществен психолог Хенри би оценил иронията на събитията.

Все още не можех да реша какви са чувствата ми към бившия ми партньор. Разбира се, че изпитвах гняв, но чувствах и тъга. Не толкова заради смъртта му, колкото за пропиления му живот и за живота на другите хора, които бе съсипал. Все още ми беше трудно да си представя, че човекът, когото смятах за свой приятел, накрая се оказа огорчено и озлобено същество. Така и не можах да реша кой от двамата е истинският Хенри.

Неоспорим беше фактът, че приятелят ми се бе опитал да ме убие, но въпреки това понякога се питах дали истината не е по-сложна. Аутопсията след смъртта му доказа, че не е починал от раните си, макар че сами по себе си те можеха да се окажат фатални. Беше умрял от свръхдоза диаморфин. Спринцовката в джоба му се оказа празна, а иглата — забита в крака му. Може да е станало случайно. Просто така се е случило, когато джипът го е прегазил. Но също така е възможно да се е инжектирал сам, докато е лежал на чакъла и е агонизирал.

Това обаче по никакъв начин не обяснява защо в самото начало не ми инжектира смъртоносна доза. Така много по-лесно и много по-успешно можеше да инсценира самоубийството ми.

Едва по време на полицейското разследване започнах да си задавам въпроса доколко наистина е искал да причини смъртта ми. Когато полицаите огледаха ленд роувъра, единият край на маркуча все още висеше през прозореца. Но другият просто се влачеше по пода, вместо да бъде свързан с ауспуха.

Може да се е откачил, когато колата тръгна. Може да се е закачил за Хенри и да се е отскубнал, когато колелата минаха през него. Но не можех да не си задам въпроса, дали изобщо някога е бил закачен за ауспуха.

Не можех да си представя, че Хенри е планирал нещата точно така, както се случиха. Искаше ми се да вярвам, че в даден момент се е разколебал. Ако искрено е желаел да ме убие, имаше предостатъчно възможности да го направи. Отново и отново се сещах за това, че не се опита да се дръпне от приближаващия ленд роувър. Може би е бил изтощен и уморените му крака не са могли да реагират навреме. Или просто е взел решение, когато е видял, че колата се е засилила към него. Както сам призна по-рано, не е имал смелостта да отнеме собствения си живот. Може би накрая е предпочел по-лесния начин — оставил ме е да го направя вместо него.

Може и да си въобразявам, може и да подлагам действията му на съмнение, а той в действителност, да не го е заслужавал. За разлика от Хенри нямам претенции, че разбирам човешката психика. Това поле на знания ми е твърде неясно и колкото и да ми се иска да вярвам, че накрая се е покаял за действията си, не мога да знам със сигурност.

Както не мога да знам и много други неща.

Доста хора дойдоха да ме посетят, след като ме изписаха от болницата. Някои дойдоха по задължение, други от любопитство, а трети наистина се тревожеха за мен. Бен Андерс беше един от първите. Носеше бутилка чудесно малцово уиски.

— Знам, че по традиция трябва да ти донеса вино, но смятам, че в този момент уискито ще ти се отрази много по-добре — каза той и отвори бутилката.