Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Казах ти, че си… скрита лимонка…

Обърнах се отново към Джени.

— Моля те…

Не исках да гледам назад. Мразех го не толкова заради това, което беше направил, нито дори заради истинската му същност, а заради това, което знаех, че не е. Въпреки това се поколебах. Дори сега, като се връщам назад, не съм сигурен какво щях да направя в онзи момент.

В този миг чух, че Джени спря да диша.

Просто звукът не се чуваше вече. За миг останах загледан в нея, не можех да помръдна. Очаквах да чуя как си поема дъх. Но това не стана. Покатерих се обратно в колата.

— Джени? Джени!

Обърнах я и главата й се отпусна назад. Очите й бяха притворени, приличаха на бели полумесеци, оградени от прекрасни мигли. Отчаяно се опитвах да напипам пулса й. Не успях.

— Не!

Това не можеше да се случва, не сега. Паниката почти ме парализира. Мисли. Мисли! Умът ми се избистри от нахлулия адреналин. Обърнах Джени по гръб, след това грабнах одеялото и го подпъхнах под врата й. Бях учил как се прави изкуствено дишане и сърдечен масаж, но никога не ми се бе налагало да го правя на практика. Хайде! Проклинах несръчността си, наклоних главата й назад и непохватно бръкнах с пръсти в устата й, за да изтегля езика й. Зави ми се свят, когато се наведох над устните й. Издишах въздух в устата й веднъж, два пъти, след това поставих ръце върху гръдния й кош и започнах ритмично да притискам и да броя.

Хайде, хайде! Молех се мълчаливо. Издишах въздух в устата й още веднъж, след това отново притиснах гърдите й. Направих го отново. Тя лежеше отпусната и не даваше никакви признаци на живот. Заплаках, очите ми се замъглиха, но продължавах. Опитвах се да накарам сърцето й отново да проработи. Тялото й остана отпуснато и безжизнено.

Безсмислено е.

Отпъдих тази мисъл от главата си. Отново издишах въздух в устата й, след това бързо притиснах гръдния й кош и започнах да броя. Направих го отново. И отново.

Мъртва е.

Не! Отхвърлих тази мисъл, бях изпълнен с яд. Продължих с опитите си, сълзите се стичаха по бузите ми. Сега всичко се бе свело до машинално повторение. Дишай, притискай, брой. Дишай, притискай, брой.

Загубих представа за време. Дори не чух приближаващите се сирени и не видях фаровете, които осветиха колата. За мен не съществуваше нищо друго освен неподвижното студено тяло на Джени и отчаяният ритъм, в който бях влязъл. Дори когато усетих, че някой поставя ръка върху рамото ми, отказах да се дръпна.

— Не! Остави ме!

Опитах се да ги отблъсна, но някой ме дръпна назад, извади ме от колата и ме отдалечи от Джени. По пътя пред къщата беше пълно с коли и проблясващи светлини. Парамедиците ме поведоха към една линейка и силите напълно ме напуснаха. Свлякох се на чакъла. Лицето на Макензи се появи пред очите ми. Виждах, че ми задава някакви въпроси, но не му обърнах никакво внимание. Около ленд роувъра кипеше трескава дейност.

И тогава, сред цялата суматоха, чух думите, от които сърцето ми замря.

— Няма смисъл. Прекалено късно е.

Тревата хрущеше под краката ми като счупено стъкло. Сутрешният скреж бе заличил всички останали цветове от пейзажа и го бе превърнал в бяла пустиня. Самотна врана описваше кръгове на фона на бялото небе, носеше се в студения въздух, без да размахва криле. После замахна един-два пъти и изчезна сред голите, приличащи на скелети дървета. Още едно черно петно сред плетеницата от голи клони.

Пъхнах ръцете си заедно с ръкавиците още по-дълбоко в джобовете и започнах да потропвам с крака, защото студът навлизаше през подметките на ботушите ми. В далечината една кола, толкова малка, че приличаше на цветно петънце, се отдалечаваше по криволичещия като тънка лента път. Гледах я как си отива и завиждах на шофьора, който се беше отправил към топлите, пълни с живот къщи.

Вдигнах ръка и потърках бялата линия на челото си. Болеше ме от студа. Това чувствително място все още ми напомняше за нощта, в която разбих главата си във вратата на ленд роувъра. В последвалите месеци раната бе заздравяла и бе останал само тънък белег. Невидимите белези обаче се усещаха много по-осезаемо. Но знаех, че дори и те, в края на краищата, ще заздравеят.

С времето.

Дори сега, в този момент, ми беше трудно да се върна към събитията в Манхам и да се опитам да бъда обективен. Все по рядко в съзнанието ми изникваха картини от онази вечер в бурята, когато слязох в мазето, когато карах Джени с колата през проливния дъжд и всичко останало, което се случи. И все още оставам без дъх, когато се сетя за това.