Саймън Бекет - Убийства в Манхам

По лицето му се изписа нещо подобно на изненада. Загледа се в мен, отново бе станал жизнен и енергичен.

— Глина, Дейвид, точно това беше той. Нямаше нито грам съвест, никаква мисъл за последствията от действията си. Просто очакваше да го моделирам, да му кажа какво да прави. Можеш ли да си представиш как се чувствах? Колко ужасно вълнуващо беше! Когато отидох в мазето и видях Сали Палмър, се почувствах могъщ! За първи път от години не бях нещастният инвалид. Гледах онази жена, която винаги е била толкова високомерна и арогантна. Тя плачеше. Беше цялата в кръв и сополи и тогава се почувствах силен!

Очите му светеха с мрачна светлина. Но въпреки безумните му постъпки погледът му бе ужасяващо разумен.

— Усетих, че е дошъл моят миг. Не просто да си върна на Манхам, а да го унижа, да прогоня спомените за Даяна. Винаги се бе гордяла, че танцува много добре, затова дадох на Мейсън сватбената й рокля и музикалната кутия, която й бях купил по време на медения ни месец. Господи, как я мразех! Слушах я как свири „Лунна светлина“ отново и отново, докато тя се приготвяше да отиде при поредния си любовник. Така че казах на Мейсън да накара онази Палмър да облече роклята и после той да изчака навън. Тогава слязох долу и я гледах как танцува. Беше толкова уплашена, че едва се движеше. Гледах колко е унижена! Това беше всичко, но не можеш да си представиш колко пречистващо ми подейства! Все едно, че наблюдавах самата Даяна!

— Хенри, ти си болен… Имаш нужда от помощ…

— Я не ми се прави на светец! — изруга той. — Мейсън и без това щеше да я убие. И след като веднъж беше окървавил ръцете си, мислиш ли, че щеше да спре? Ако това те утешава, поне не ги изнасилваше. Обичаше да ги гледа, но не смееше да ги докосне. Не казвам, че в края на краищата нямаше да стигне и до това, но по някакъв особен начин се страхуваше от жените. — Изглежда тази мисъл го забавляваше. — Странно, нали?

— Той ги е измъчвал! — изкрещях аз.

Хенри сви рамене, но отказа да срещне погледа ми.

— Най-лошото ставаше, след като вече бяха мъртви. Лебедовите пера, малките зайчета… — направи гримаса на отвращение. — Част от ритуалите, които сам си измисляше. Дори булчинската рокля стана част от тях. След като направеше нещо веднъж, категорично отказваше да го промени. Знаеш ли каква беше единствената причина да ги държи живи три дни? Просто случайно на третия ден уби първата от тях. Ядосал се е, когато се опитала да избяга. Иначе можеше да ги държи четири дни или дори пет.

Ето защо Сали Палмър беше пребита, а Лин Меткаф не. Не се е опитвал да прикрие самоличността й. Било е изблик на гняв на един луд човек.

Стиснах дръжките на стола, когато се сетих какво ме беше посъветвал Хенри, преди полицията да нападне мелницата. Не мислиш ли, че трябва да се подготвиш? Знаел е, че полицията отива не там, където трябва, знаел е какво ще се случи с Джени. Ако знаех, щях да го убия на място още в онзи момент.

— Защо Джени? — говорех дрезгаво. — Защо тя?

Опита се гласът му да прозвучи нехайно, но не успя.

— По същата причина, по която е отвлякъл и Лин Меткаф. Просто му е хванала окото.

— Лъжеш!

— Добре, чувствах се предаден! — изкрещя той. — Приемах те като свой син! Ти беше единственото хубаво нещо в цялото това проклето скапано място. И тогава ти я срещна. Знаех, че е само въпрос на време да напуснеш и да започнеш нов живот. Това ме караше да се чувствам толкова ужасно стар! И тогава ми разказа, че помагаш на полицията, дебнеш зад гърба ми и аз просто… просто…

Спря се. Бавно, за да не привлека вниманието му, се опитах да се размърдам в стола. Мъчех се да не обръщам внимание на световъртежа, който веднага ме обхвана.

— Въпреки всичко никога не съм искал да те нараня, Дейвид — настоя той. — Помниш ли нощта, когато Мейсън дойде за още хлороформ? „Кражбата“? Бях вътре в кабинета, когато ти за малко щеше да влезеш, но кълна се, не знаех, че се е опитал да те намушка. Поне не до момента, в който после те видях, когато ти реши, че току-що влизам в хола. А на следващата сутрин, когато ме откри в момента, в който се опитвах да вляза в лодката?

В погледа му имаше и извинение, и гордост.

— Не се опитвах да вляза в лодката. Излизах от нея.

Сега, като си помислих, всичко ми стана съвсем ясно. Къщите и на Хенри, и на Мейсън граничеха с езерото и ако някой не наблюдаваше специално, никога нямаше да забележи през нощта малката лодка, която безшумно се движи по водата.

— Отидох, за да го накарам да се откаже — продължи Хенри. — Да му кажа, че съм променил решението си. Отне ми няколко часа дотам, но тъй като няма телефон, нямах друг избор. Но само си загубих времето. Щом Мейсън си науми нещо, не можеш да го разколебаеш. Като това да оставя труповете в мочурището. Опитвах се да го накарам да се отърве от тях както трябва, но отказваше да ме слуша. Гледа те с онзи празен поглед и си прави каквото си знае.