Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— За Бога, Хенри!

— О, не ме гледай така. Онази надута крава си го заслужаваше! „Знаменитостта“ на Манхам се търкаляше тук със селяндурите, когато не се правеше на принцеса в Лондон или някъде другаде. Самодоволна кучка! Господи, само като я погледнех, и се сещах за Даяна.

Изненадах се, че спомена името на бившата си жена. Хенри видя, че съм объркан.

— Не, физически никак не си приличаха — каза той раздразнено. — В Даяна имаше много повече стил, това трябва да й се признае. Но, повярвай ми, в друго отношение бяха съвсем еднакви. И двете бяха арогантни. Смятаха се за нещо повече от всички останали. Жени! Всички са еднакви! Използват те докрай и после ти се присмиват!

— Но ти си обичал Даяна…

— Даяна беше курва! — изкрещя той. — Долна курва!

Лицето му се изкриви, не можех да го позная. Чудех се как не съм усетил колко горчивина таи в себе си. Джанис беше намеквала многократно, че бракът им не е бил щастлив, но аз не й обръщах внимание. Мислех, че говори така от ревност.

Но не съм бил прав.

— Отказах се от всичко заради нея! — в гласа му имаше злоба. — Искаш ли да знаеш защо станах общопрактикуващ лекар вместо психоаналитик? Защото тя забременя и трябваше да си намеря работа. И да ти кажа ли кое беше най-смешното? Толкова бързах, че даже не се дипломирах.

Това признание сякаш му достави някакво перверзно удоволствие.

— Точно така. Дори нямам диплома за лекар. Мислиш ли, че останах в това загубено село, в тази дупка, по собствено желание? Единствената причина, поради която от самото начало дойдох тук, беше, че мозъкът на онзи стар пияница, предишния лекар, беше прекалено размътен, за да провери дипломата ми — засмя се горчиво. — Не мисли, че не схванах иронията, когато разбрах, че и ти не си бил съвсем честен с мен. Но разликата между мен и теб беше, че тук аз бях като в капан. Не можех да напусна, не можех да си намеря друга работа, без да рискувам да открият, че съм излъгал. Чудиш ли се защо мразя това място? Манхам е моят проклет затвор!

Вдигна вежда и ме погледна. Приличаше на изкривена версия на онзи Хенри, когото си мислех, че познавам.

— И как мислиш, дали милата Даяна ме подкрепяше? О, не! Всичко беше по моя вина! Аз бях виновен, че пометна! Че не можа да има други деца! Че започна да ми изневерява!

Може би сетивата ми бяха изострени от наркотика, но изведнъж разбрах накъде бие.

— Гробът в гората… Убитият студент…

Думите ми го накараха да замълчи. Изведнъж ми се видя уморен.

— Господи, когато го откриха, след всичките тези години… — Отметна глава, сякаш за да се отърве от спомена. — Да, беше един от любовниците на Даяна. Тогава си мислех, че съм привикнал на всичко. Но той беше по-различен от останалите простаци. Интелигентен, добре изглеждащ. И толкова ужасно млад. Пред него беше целият му живот, цялата му кариера, а какво имаше пред мен?

— И затова го уби…

— Не го направих нарочно. Отидох при палатката му, предложих му пари, за да си тръгне. Отказа да ги вземе. Пълен глупак. Мислеше, че е срещнал истинската любов. Аз, разбира се, му разказах някои неща, обясних му каква долна кучка е Даяна в действителност. Скарахме се. И постепенно нещата излязоха извън контрол.

Сви рамене, сякаш се освобождаваше от греховете си.

— Всички си помислиха, че просто си е събрал нещата и си е тръгнал. Дори Даяна. Има много като него. Където е текло, пак ще тече — това беше нейната философия. Нищо не се промени. Аз все така си бях рогоносецът на селото. Отдавна бях станал за посмешище. И най-после, една вечер, когато се прибирахме с колата от вечеря с приятели, ми писна. Трябваше да минем по един каменен мост и вместо да завия и да тръгна по него, натиснах газта докрай.

Цялата енергия, която допреди малко проявяваше, го беше напуснала. Седеше отпуснат на стола, изглеждаше стар и изтощен.

— Обаче не издържах на напрежението. Опитах се да завия в последния момент. Разбира се, беше твърде късно. Това беше катастрофата, за която толкова много се говори. Поредната каша, в която се забърках. И дори в онзи момент Даяна ми се присмя. Тя поне умря веднага, а виж какво стана с мен.

Удари крака си с ръка.

— Напълно безполезен! И преди животът в Манхам беше ужасен, но сега, като погледнех всички тези хорица тук, събратята ми, как нещастният им дребнав живот си тече както винаги и как продължават да се подиграват зад гърба ми, почувствах такава… такава омраза! И да ти кажа, Дейвид, понякога ми се искаше да ги убия всичките. Всички до един! Но не ми стискаше. Както в крайна сметка не ми стискаше и да се самоубия. Тогава Мейсън дойде на прага ми, като котка, която носи птичка на стопанина си. Изчадие, което сам бях създал!