Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Гърлото ми се стегна.

— Ами ти и Алис?

Усмихна ми се топло.

— Добре сме. Не се тревожи за нас.

— Повече няма да ви видя, така ли?

Плачеше мълчаливо, все още се усмихваше.

— Няма да изпитваш нужда да ни виждаш. Вече не.

Сълзи се стичаха и по моето лице.

— Обичам те — казах й аз.

— Знам.

Дойде до мен и ме прегърна. За последен път зарових лице в косата й, вдишвах мириса й, не исках да я пусна, но знаех, че трябва.

— Грижи се за себе си, Дейвид — каза тя.

Усетих соления вкус на сълзите върху устните си и установих, че вече не чувам часовника…

… и се озовах на тъмно. Не можех да се движа, задушавах се.

Опитах се да поема въздух и не можах. Сякаш гръдният ми кош бе стегнат в метални обръчи. Започнах да изпадам в паника. С всички сили се стремях да си поема въздух. Успях с мъка да го направя веднъж, после още веднъж. Имах чувството, че съм обвит в памук. Шумът от околния свят бе приглушен. Толкова лесно беше да се откажа и да потъна още веднъж…

Бори се. Думите на Кара ме разтърсиха и ме върнаха към действителността. Еуфорията, която изпитвах преди, се бе превърнала в пепел. Усетих, че диафрагмата ми се свива, сякаш протестираше, когато си поемах дъх. Но с всяка изминала секунда дишането ми ставаше все по-лесно.

Отворих очи. Светът се беше наклонил под странен ъгъл. Опитах се да фокусирам погледа си, а всичко около мен се въртеше. Чух гласа на Хенри, който се носеше над главата ми.

— … не исках да се случи така, Дейвид, моля те, повярвай ми. Но след като я отвлече, вече нищо не можех да направя.

Забелязах, че се движа. Една стена се плъзгаше покрай мен. Установих, че съм в инвалидния стол на Хенри и някой ме бута към вестибюла. Опитах се да се поизправя, но успях само да се отпусна тежко на стола. Стаята се въртеше около мен, но постепенно започнах да си припомням.

Хенри. Иглата.

Джени.

Опитах се да изкрещя името й, но от устата ми излезе само стон.

— Тихо, Дейвид.

Завъртях се, за да погледна Хенри, и отново силно започна да ми се вие свят. Беше се облегнал тежко на стола и с мъка ме буташе през хола.

Вървеше.

Нищо не можех да разбера. Подпрях се и се опитах да се повдигна. Нямах никакви сили. Отново се отпуснах назад.

— Джени… линейката… — мърморех, думите ми едва се разбираха.

— Няма никаква линейка, Дейвид.

— Аз… не разбирам…

Обаче разбрах. Или поне започвах. Спомних си как Джени дойде на себе си, когато стигнахме до къщата, колко изплашена изглеждаше. Не го оставяй да ме хване! Помислих си, че бълнува, че има предвид Мейсън.

Не е било така.

Опитах се отново да се изправя. Крайниците ми бяха отпуснати, все едно бяха направени от желе.

— Хайде, Дейвид, стига толкова — гласът на Хенри издаваше, че е ядосан.

Отпуснах се назад, но когато минавахме покрай стълбището, се опитах да се хвана за перилата. Столът се завъртя и за малко да изпадна от него. Хенри се олюля и се опита да се хване, за да не падне.

— По дяволите, Дейвид!

Столът беше застанал настрани и препречи вестибюла. Държах се за перилата. Затворих очи. Отново всичко започваше да се върти около мен. Гласът на Хенри, задъхан и яростен, стигна до мен:

— Пусни ги, Дейвид. Знаеш, че това няма да ти помогне.

Когато отворих очи, видях, че той се е облегнал на стената пред мен. Беше разрошен и потен.

— Моля те, Дейвид — говореше, сякаш наистина му причинявах болка. — Така само усложняваш нещата и за двама ни.

Държах се за перилата и твърдо бях решил да не отстъпвам. Той въздъхна, бръкна в джоба си и извади оттам спринцовка. Показа ми я, за да видя, че е пълна.

— Тук има достатъчно диаморфин, за да убие кон. Не бих искал да ти инжектирам още, ако не се налага. Знаеш не по-зле от мен какво ще се стане в такъв случай. Но ако ме принудиш, ще го направя.

Мозъкът ми бавно обработи информацията. Диаморфинът беше обезболяващо средство, производно на хероина. Предизвикваше халюцинации и можеше да доведе до кома. Това бе лекарството, което Харолд Шипман беше използвал, за да приспи стотици свои пациенти така, че никога повече да не се събудят.

И Хенри ме беше наблъскал с него.

Парченцата от пъзела започваха да се подреждат и да оформят ясна картина.

— Ти и той… бяхте… ти и Мейсън…

Дори в този момент очаквах, че ще го отрече, че ще ми даде някакво разумно обяснение. Вместо това той ме изгледа достатъчно дълго време, сякаш обмисляше нещо и накрая прибра спринцовката.

— Съжалявам, Дейвид. Никога не си представях, че ще стигнем дотук.