Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Ти… дойде ли на себе си?

Остана седнал на ръба на отворената кола и се наведе към мен. Усетих как ръцете му ме хващат под мишниците.

— Последно усилие, Дейвид. Хайде, ставаме.

Години наред бе седял в инвалидния стол и го бе придвижвал с ръцете си, затова горната част на тялото му беше много силна. Сега използва тази сила, за да ме вдигне отново. Опитах се да се съпротивлявам немощно. Той изсумтя и ме стисна по-здраво. Докато ме измъкваше от стола, аз се хванах за вратата на колата. Държах се здраво за нея и тя се изви на една страна заедно с мен.

— Хайде, Дейвид, не ставай глупав — дишаше тежко, докато се опитваше да ме откъсне от вратата.

Стисках я с всички сили.

— Пусни я, по дяволите!

Дръпна ме силно, главата ми се удари в ръба й. Сблъсъкът ме разтърси. След това усетих, че ме слага да легна на твърдия метален под в задната част.

— Господи, Дейвид, не исках да направя това — каза Хенри.

Извади носна кърпа и започна да попива челото ми. Платът веднага се напои с кръвта ми. Като видя това, Хенри се облегна на вратата и закри очите си с ръка.

— Божичко, каква каша забърках!

Главата ужасно ме болеше, но това беше по-различна болка. Подейства ми почти ободряващо и мъглата, в която бях изпаднал вследствие на наркотика, започна да се разнася.

— Недей… Хенри, не прави това…

— Да не мислиш, че искам да го направя? Просто искам всичко да свърши. Не е много, нали? — Олюля се от умора. — Мислех да те закарам до езерото и там да сложа край на всичко. Да взема лодката и да се погрижа и за Мейсън. Но сега разбирам, че няма да ми стигнат силите.

Протегна се някъде зад мен, за да вземе нещо. Когато се изправи, в ръката си държеше гумен маркуч.

— Домъкнах това от градината, докато не беше на себе си. Мисля, че на Мейсън вече няма да му трябва.

Опитът му за черен хумор не беше сполучлив. Видимо беше отпаднал.

— Доста по-неприятно ще стане, като те намерят тук, но нищо не мога да направя. Ако имам малко повече късмет, ще решат, че е самоубийство. Не е идеално, но какво да се прави.

Хенри затръшна задната врата на ленд роувъра и лампичката в колата угасна. Чух, че заключи вратата и след това започна да прави нещо край колата. Опитах се да седна, но отново всичко около мен се завъртя. Подпрях се с ръка, за да не падна, и почувствах нещо грубо под пръстите си. Одеяло. Видях, че има нещо под него и ме обля студена пот, когато разбрах какво е.

Джени.

Беше се свила на пода зад седалката до тази на шофьора. В мрака се виждаше само част от русата й коса. Беше тъмна и сплъстена. Лежеше неподвижно.

— Джени! Джени!

Не ми отговори, затова дръпнах одеялото и открих главата й. Кожата й бе леденостудена. О, Господи, не, моля те, Господи!

Изведнъж вратата откъм страната на шофьора се отвори. Хенри изсумтя и седна на седалката.

— Хенри… Моля те, помогни ми.

Гласът ми бе заглушен от запалването на двигателя. След малко той заработи равномерно. Хенри свали стъклото на прозореца откъм страната на шофьора и се обърна към мен. В тъмнината ми беше трудно да прочета какво е изписано на лицето му.

— Съжалявам, Дейвид. Наистина. Но не виждам какво друго мога да направя.

— За Бога!

— Сбогом, Дейвид.

Измъкна се непохватно от колата и затръшна вратата. След това видях, че нещо се подава в процепа на отворения прозорец.

Беше гуменият маркуч. Сега вече разбрах защо е оставил мотора да работи.

— Хенри! — страхът придаде сила на гласа ми.

Зърнах как мина пред колата и се запъти към къщата. Завъртях се и се опитах да отворя задната врата, въпреки че беше заключена. Миризмата на изгорелите газове вече беше започнала да достига до мен. Хайде! Мисли! Започнах да се примъквам към предната част на колата, където гуменият маркуч стърчеше през прозореца. Стигнах до предните седалки, бариера, която в момента ми се струваше непреодолима. Опитах се да се хвана за тях и да се изправя, но почувствах, че мъглата започна пак да ме поглъща. Нямах сили. Стоварих се отново на пода. Не! Не припадай! Извърнах глава, видях Джени, която лежеше все така неподвижна, и се мъчех да се преборя с тъмнината, която бе започнала да ме обгръща.

Опитах отново. Имаше малко разстояние между двете седалки. Успях да промуша ръката си през него, да се заловя за една от седалките и да се изправя наполовина. Черни кръгове започнаха да плуват пред очите ми. Мракът отново искаше да ме погълне. Спрях за малко. Сърцето ми болезнено блъскаше в гърдите. Изчаках да се поуспокои. Изправих се още малко. Стиснах зъби, когато, както ми се стори, колата започна да се накланя и мята насам-натам. Хайде! Сега стоях заклещен между седалките, гърдите ми лежаха върху мястото, където обикновено поставях чашата си. Ключовете бяха на стартера, но все едно бяха на километри от мен. Мъчех се да напипам копчето за прозореца, но знаех, че и то е твърде далече. Главата ми се въртеше. Въпреки това погледнах към отвора на маркуча, който бълваше смърт. Нямах представа дали мога да достигна до него, преди да загубя съзнание от миризмата на изгорели газове. Дори и да успеех, какво от това? Хенри отново щеше да върне маркуча на място, и то в случай, че не загуби търпение и не ми инжектира остатъка от диаморфина.