Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Все още няма да умреш!

Хвърли кофата и грубо хвана крака й. С няколко бързи движения развърза възела на въжето. Изправи Джени на крака, а тя все още се мъчеше да си поеме дъх. Премести я в далечния край на мазето, като ту я влачеше, ту я носеше. Там имаше тухлена стена, която отделяше малка част от помещението. Захвърли я на твърдия под зад стената. Макар че погледът й бе замъглен, Джени успя да види ръждясал кран, който стърчеше от стената над главата й. След това забеляза нещо друго, нещо, което накара замъгленото й от инсулинов дефицит съзнание да се проясни. Там, където лежеше, имаше кръгъл метален сифон и интуицията на Джени ясно й подсказа какво щеше да се оттече в него.

Беше я довел на мястото, където щеше да я убие.

Появи се отново, носеше чувал. Развърза го, обърна го и от него, близо до главата й, изпадна купчина перушина. В следващия момент Джени се взираше в ужасените жълти очи на един бухал.

Мъжът й се усмихна.

— Мъдра птица. Като за учителка.

Протегна се и сграбчи бухала за краката. В другата си ръка държеше ножа. Джени видя, че краката на птицата бяха вързани, но когато той я вдигна, тя изведнъж се раздвижи силно. За момент бухалът се вкопчи в ръката му. Ножът издрънча върху бетонния под. Крилата на птицата биеха силно и тогава мъжът я блъсна силно в стената. Тя падна на земята, а около нея се посипаха пера. Той се загледа мълчаливо в раната на ръката си. Кръв капеше от дланта, която бухалът бе разкъсал с клюна си. Добре, един трептящ глас се обади в Джени и стаята отново започна да губи очертанията си. Той постави ранената ръка в устата си, за да изсмуче кръвта, и тогава погледите им се срещнаха. „Още не. Още съвсем малко. Не ме интересува какво ще правиш след това, помисли си тя и прочете намеренията в погледа му.“

Но той вече се приближаваше към нея.

— На страната на бухала си, нали така? Горкият бухал! Горкичкият малък бухал!

Застана над нея и я загледа замислено. Изведнъж извърна глава на една страна. Ослушваше се. През сивата мъгла, която замъгляваше зрението й, Джени забеляза как по лицето му се изписа изненада. Миг по-късно, като че идваше много отдалече, Джени също го чу. Силно блъскане, някъде над тях.

Горе имаше някой.

Преди сто и петдесет години старата мелница е била гордостта на Манхам. Беше по-скоро помпа, задвижвана от силата на вятъра, отколкото мелница за жито. Бе една от стотиците, с които се отводняваха мочурищата в този край на Англия. Сега бе празна, полуразрушена и напълно загубила предишната си слава. От огромните й крила не бе останало нищо. Само дупката в ронещата се зидария показваше къде са се намирали някога те, а природата си бе възвърнала това, което хората й бяха отнели. През годините подгизналата блатиста земя бе завзета от храсти и шубраци и порутената сграда едва се виждаше сред тях.

Но все още служеше за нещо.

Успях да си изградя представа за случилото се от това, което Макензи ми разказа по-късно. Планът им е бил да атакуват едновременно мелницата, къщата на Бренер и дома на Дейл Бренер. Възнамерявали са да заловят двамата мъже, без да дадат възможност на тях и на семейството им да се предупредят един друг. Въпреки че щеше да отнеме повече време, бяха преценили, че така имат по-голям шанс да открият Джени жива. Разбира се, ако всичко вървеше според плана.

Ако ме бяха попитали, щях да им кажа, че това никога не се случва.

Макензи тръгнал с екипа, който щял да атакува мелницата. Вече падал мрак, когато колите и микробусите, в които пътували полицаите в защитно облекло, стигнали до целта. Сред тях имало въоръжени полицаи, готови да използват оръжие, ако се наложи, както и парамедици и линейка, която да откара Джени или друг пострадал в болницата. До мелницата можеше да се стигне само по един тесен и обрасъл черен път. Ето защо решили да оставят колите в края на гората и да се придвижат пеша.

Когато достигнали до мелницата, останали край дърветата, докато се разположат силите, които трябвало да атакуват задните врати и прозорци. Докато ги изчаквал да заемат позиция, Макензи внимателно разгледал порутената сграда. Имала вид на напълно запустяла, а в сумрака сякаш привличала върху себе си настъпващата тъмнина. Тогава радиостанцията изпищяла и един глас му съобщил, че всички са по местата си. Макензи погледнал към командира на групата и кимнал с глава.

— Започвайте.

По онова време нямах представа какво се случва там. Измъчвах се силно от това, че не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Знаех, че Макензи има право. Бях видял достатъчно провалени полицейски акции и ми беше съвсем ясно, че те трябва да се планират правилно. От което не ми ставаше по-леко.