Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Прекараха там целия ден. В заливчето имаше и други семейства, но едно по едно всички си тръгнаха, докато останаха само Джени и родителите й. Слънцето бавно залязваше в морето, сенките ставах все по-дълги. Джени не искаше денят да свършва. Изчакваше най-накрая някой от родителите й да се изправи и да заяви, че е време да си тръгват. Но нито един от двамата не го направи. Следобедът се превърна във вечер и въпреки това родителите й, както и тя самата, не искаха почивката да свършва.

Когато захладня, облякоха пуловери. Смяха се на майката на Джени, която искаше да поплува още един, последен път. Излезе от водата цялата настръхнала. Заливът гледаше на запад и можеха да наблюдават залеза в цялата му прелест. Беше невероятно! А и тези огромни преливащи петна от златно и пурпурно… Тримата мълчаха, докато започна да се смрачава и нощта падна. Едва когато и последните лъчи на слънцето изчезнаха зад хоризонта, баща й се раздвижи.

— Време е да си вървим — каза той.

Вървяха обратно по плажа сред спускащия се сумрак и в нея завинаги оставаше споменът за най-прекрасния ден от детството й.

Сега си мислеше за онзи момент. Опитваше се да си спомни усещането за слънце върху кожата си и за пясъка, който изтичаше между пръстите й. Долавяше миризмата на кокос, която идваше от лосиона против изгаряне на майка й, и соления вкус по устните, останал от морската вода. Заливът все още си беше там и тя вярваше, че някъде във Вселената продължаваше да съществува една по-млада Джени, завинаги останала в онзи безкраен прекрасен ден.

Лежеше по гръб на пода. Болката от отрязания й пръст се сливаше с болките от всички останали рани и се превръщаше във вълна от страдание, по която неспирно се носеше. Но сега дори това й изглеждаше някак далечно. Имаше чувството, че по-скоро наблюдава, а не преживява всичко, което се случваше. Често губеше съзнание, ставаше й все по-трудно да различава бълнуването от жестоката действителност. Съзнаваше, че това е лош признак, че започва да изпада в кома. Но може би така бе по-добре, отколкото да трябва да преживее всичко, което похитителят й беше замислил. Гледай на нещата откъм добрата им страна. Така или иначе Джени съзнаваше, че ще умре тук.

Колко по-добре щеше да бъде, ако това се случеше, преди онзи мъж да се върне.

Замисли се за родителите си и как ще реагират, като разберат какво е станало. Стана й мъчно за тях, но чувството бе някак далечно. Мисълта за Дейвид й причини повече страдание. Но отново се почувства безсилна. Дори страхът й бе някак замъглен и размит, сякаш го наблюдаваше през водна повърхност. Трескавото чувство, което я изгаряше най-силно, бе гневът. Гняв към мъжа, който беше готов без всякаква причина да отнеме живота й и да го разпръсне като прах.

В момента, когато съзнанието й се проясни, отново се опита да разхлаби възела, но опитът й бе твърде плах. Беше останала съвсем без сила и скоро започна да трепери така, че дори не можеше да държи въжето. Отпусна се назад. Беше изтощена и скоро отново изпадна в безсъзнание. Дори сънува, че държи в ръцете си ножа, с който похитителят я измъчваше. Беше огромен и блестеше. Приличаше на сабя и тя с лекота преряза въжето и се издигна нагоре, носейки се към свободата и светлината.

Тогава сънят си отиде и тя отново се озова на пода на мазето, мръсна и окървавена.

В началото й се стори, че стържещият звук идва от друг сън. Дори светлината, която падна върху нея, й заприлича на синьо небе, дървета и трева. Едва когато нещо удари лицето й и като остро парче лед разтвори раната на бузата й, осъзна къде се намира. Усети как някой я грабва за раменете, вдига я от земята и грубо я разтърсва.

— Дейвид… — промълви тя, опитвайки се да разпознае фигурата, която се бе надвесила над нея.

Може би само се бе опитала да го каже, защото единственият звук, който излезе от устата й, беше слаб стон. Една груба ръка я удари отново и главата й се завъртя настрани.

— Събуди се! Събуди се!

Успя бавно да фокусира чертите пред себе си. Не, не беше Дейвид. Лицето на мъжа беше разкривено от гняв и разочарование. Доплака й се. Значи все пак нямаше да успее да умре навреме. Беше толкова несправедливо. Но вече отново започваше да губи съзнание. Почти не усети, когато той я пусна да падне. Дори не изпита болка, когато главата й се удари в твърдия под.

Изведнъж отново дойде на себе си. Почувства нещо леденостудено. Като че ли за миг сърцето й спря. Мъчеше се да си поеме въздух, диафрагмата й се напрягаше. С мъка пое въздух веднъж, после още веднъж. Примигна, за да отмахне капките от очите, си и го видя застанал над нея. Държеше празна кофа, от която още се стичаше вода.