Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Мълчалив си. Да не си си глътнал езика!? — попита ме, докато пишех рецептата.

— Просто съм изморен.

Забелязах, че съм написал рецепта за инсулин вместо за обезболяващи. Смачках я и написах нова.

— Не си мисли, че не знам какво ти е — подсмихна се тя.

Изгледах я. Усмихна се. Изкуствените й зъби бяха единственото нещо, което не беше съсухрено от старостта.

— Трябва ти едно хубаво младо момиче. Това ще те разведри.

Едва се сдържах да не избягам.

Върнах се обратно в защитеното пространство на ленд роувъра и сложих главата си на волана. Погледнах часовника. Стрелките се движеха толкова бавно, сякаш ми се подиграваха. Беше твърде рано да има новини. Имах достатъчно опит и знаех как работи полицията. Сигурно все още разговаряха, даваха последни нареждания на екипите и уговаряха подробностите по плана.

За всеки случай погледнах телефона си. Сигналът не беше много стабилен, но достатъчен, за да получа обаждания или съобщения. Засега нямаше нищо. Загледах се към селото. Изведнъж осъзнах колко много мразех Манхам. Мразех сградите, изградени от кремък, мразех равния, потънал във вода пейзаж. Мразех подозрението и възмущението, с което жителите му се отнасяха един към друг. Мразех факта, че един извратен убиец беше живял незабелязано тук толкова дълго, докато най-накрая престъпните му наклонности бяха излезли на бял свят. Но най-много го мразех за това, че ми даде Джени и после ми я отне. Виждаш ли? Ето такъв можеше да бъде животът ти.

Силното чувство, което ме бе обзело изведнъж, си отиде. Прилоша ми и ме тресеше. Запалих мотора и забелязах, че черните облаци се разпростират по небето, както синина от удар се разпростира по кожата. Нямаше какво повече да свърша, освен да се върна, да седна и да чакам звъна на телефона, от който се ужасявах. При тази мисъл усетих, че се задушавам.

И тогава се сетих, че има още нещо, което бих могъл да направя. Сутринта, когато бях отишъл да видя Скарсдейл в черквата, Том Мейсън ми беше казал, че дядо му има проблеми с гърба. Болките на стария човек се появяваха периодично. През целия си живот бе стоял наведен над чуждите цветни лехи. Ако се отбиех да го видя, щях да убия още няколко минути. Щях да се разсея, докато чаках Макензи да ми се обади. Бях толкова отчаян, че тази мисъл ми донесе известно облекчение. Обърнах колата и се отправих към къщата на Мейсън.

Джордж и внукът му живееха в края на гората, до езерото, в къщата, която някога е била на пазача на Манхам Хол. Семейството от поколения са били градинари и самият Джордж като млад е работил в имението, докато било разрушено след войната. Сега къщата на пазача беше единствената останала сграда с няколко акра култивирана земя сред настъпващата дива природа.

Паркирах в двора и отидох да почукам на вратата. През дърветата се виждаше езерото, което сега блестеше в сиви окраски. Във входната врата беше вградено голямо непрозрачно стъкло, което леко издрънча под ударите ми. Никой не отвори, затова почуках още веднъж. Почаках. Дочух далечния тътен на гръмотевица. Погледнах към небето и с изненада забелязах, че се е смрачило. Буреносните облаци, които се скупчваха над главата ми, предвещаваха края на деня. Скоро щеше да стане съвсем тъмно.

Със закъснение установих и още нещо. В къщата не светеше нито една лампа, което беше странно, ако имаше някой вътре. Родителите на Том бяха починали, когато е бил още дете, и сега там живееха само той и дядо му. Вероятно Джордж се беше възстановил достатъчно, за да отиде на работа. Тръгнах обратно към колата, но след няколко крачки спрях. Нещо ме притесняваше. Имах чувството, че пропускам нещо важно. Беше настъпила зловеща тишина. Като затишие пред буря. Огледах двора. Обхвана ме тревожно усещане за заплаха. Чувствах, че нещо ще се случи, но въпреки това не виждах нищо.

Стреснах се, когато нещо тежко удари ръката ми. Една голяма дъждовна капка се пръсна в нея. След секунда светкавица раздра небето. За миг всичко стана искрящо бяло. В последвалата напрегната тишина долових един звук, по-скоро го усетих, отколкото го чух. В следващия момент бях потопен в тътена на гръмотевицата. Знам, че не беше плод на въображението ми. Ниско бръмчене, което възприемах почти подсъзнателно. Беше ми до болка познато.

Мухи.

Докато осмислях случващото се наоколо, на няколко километра от мен Макензи стоеше и гледаше мрачно. Беше заобиколен от клетки, пълни с ужасени птици и животни, а един задъхан сержант потвърждаваше това, което вече му бе известно: