Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Не мърдай.

Помъчи се да стои неподвижна. Ножът се движеше по кожата й, върхът му я убождаше от време на време. Всеки път се появяваше капчица кръв. Тя нарастваше и заприличваше на тъмночервено мънисто, а след това се спускаше надолу по кожата й. Болеше, но очакването за това, което предстои, беше много по-страшно. Усещаше как дишането му се учестява, възбудата му нараства и се излъчва от него като топлина. Приближи се още по-плътно до нея. Джени неволно изохка и се оттегли назад, когато тежкият му ботуш се стовари върху босия й крак. В този момент паниката я обзе напълно.

— Махай се! — крещеше тя, дърпаше се слепешката настрани, напълно забравила за въжето около глезена си.

Изведнъж то я дръпна, спъна крака й и тя падна тежко. Той застана над нея, а тя започна да се извива. Тръпки я побиха от погледа му. В него нямаше нищо човешко, нищо нормално.

— Казах ти да не мърдаш — гласът му беше ужасяващо спокоен.

Наведе се и хвана свободния й крак.

— Не трябва да се опитваш да избягаш. Не мога да ти позволя това.

— Не! Не искам…

Той изобщо не я слушаше. Галеше крака й с ножа. Изглеждаше напълно съсредоточен, когато допря острието до големия й пръст.

— Това малко прасенце отишло на пазар — гласът му беше мек, почти приспивен.

Премина към следващия пръст.

— Това малко прасенце си останало вкъщи. Това малко прасенце хапнало говеждо печено.

Третият пръст, после четвъртият.

— Това малко прасенце нищо не хапнало. А това малко прасенце…

Миг по-рано Джени осъзна какво ще й се случи. Той неочаквано замахна с ножа и бяла топлина заля крака й. Държеше я здраво за петата и я наблюдаваше как се мята и се мъчи да се отскубне. След това я пусна. Отрязаният пръст лежеше на земята и приличаше на окървавено камъче.

— Това малко прасенце повече не се опита да избяга.

Изправи се над нея. Острието на ножа блестеше от кръвта й. Тогава си помисли, че в този момент ще я довърши. Искаше да му се примоли, но някакъв упорит инат не й позволяваше. Поне с това можеше да се гордее. Освен това знаеше, че молбите няма да помогнат. Щеше само да му достави удоволствие.

Тогава той я остави, дръпна обратно дъските и отново я затвори в тъмното. Нямаше представа колко време беше минало оттогава. Можеше да са минали часове, минути, дори дни. Страданието й се бе превърнало в дълбока, гореща, пулсираща болка, а гърлото й бе толкова сухо, сякаш бе покрито с парченца стъкло. Все по-трудно й ставаше да остане будна. Опита се отново да развърже възела на въжето около крака си, но усилието беше твърде голямо. В тъмното не можеше да разбере дали погледът й се замъглява, но разбираше, че нивото на кръвната й захар е опасно високо. Без инсулин положението й щеше да се влоши още повече.

Ако оживееше достатъчно дълго.

Джени се питаше защо досега не я беше изнасилил. Похотта и омразата му бяха очевидни, но поради някаква причина засега не го бе направил. Въпреки това не се заблуждаваше. Сети се за лицето, което зърна в светлината на запалената клечка кибрит. Нямаше нито милост, нито надежда за нея. Освен това отлично разбираше, че не е първата жена, която е била затворена тук. Порязванията, роклята и танцът бяха част от някакъв неразбираем ритуал.

Така или иначе, напълно съзнаваше, че нямаше шанс да оцелее.

Беше вече късно следобед, когато стигнах до къщата на Бренер. Във въздуха тегнеше омара, а в ясносиньото небе започваха да се събират далечни облаци. Спрях в началото на черния път и се загледах в порутената постройка. Видя ми се още по-занемарена. Нямаше никакви признаци на живот наоколо. Останах така, докато не осъзнах, че се опитвам да отложа това, за което бях дошъл. Включих на скорост и колата бавно заподскача по неравния път.

Вече бях решил какво ще се опитам да направя. Сега най-трудната част от плана ми беше да запазя спокойствие. Инстинктът ме подтикваше да се кача в колата и да потегля веднага. Знаех, че шансът ми за успех зависеше от това, дали Бренер си е вкъщи. Бен ми предложи да изчакам да стане още по-късно. Тогава имаше по-голяма вероятност да е в „Агнето“ или да е отишъл на лов.

— Той е бракониер. Зает е или рано сутринта, или късно през нощта. Затова като сте отишли в къщата му, все още е спял. Сигурно е обикалял капаните си чак до разсъмване.

Не можех да изтърпя да чакам толкова дълго. С всеки изминал час шансът да открием Джени жива намаляваше. В крайна сметка решението се оказа изключително просто — позвъних в дома на Бренер и попитах дали Карл си е вкъщи, без да съобщавам кой го търси. Първия път се обади майка му. Каза ми да почакам и отиде да го извика, а аз в това време затворих.