Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Нямах представа колко греша.

След бурните събития от последните дванайсет часа с облекчение се озовах в спокойната клинична обстановка на лабораторията. Тук се чувствах в свои води. Резултатите от анализите бяха готови и потвърждаваха първоначалните ми предположения. Лин Меткаф е била умъртвена преди приблизително шест дни. Това означаваше, че поради някаква извратена причина убиецът я е държал жива почти три дни, преди да й пререже гърлото. Също както и при Сали Палмър степента на изсушаване на трупа показваше, че кръвта е изтекла предварително. Ниското съдържание на желязо в почвата около трупа отново показваше, че смъртта е настъпила някъде другаде, а тялото е било пренесено до мочурището и изхвърлено там по-късно.

Също както при Сали Палмър, на мястото, където беше открит трупът, не бе намерено нищо, което би могло да подскаже кой е извършителят на убийството. Земята беше прекалено твърда и по нея нямаше следи от стъпки. Освен влакната от въжето, останали под счупените нокти на Лин Меткаф, нямаше никакви други веществени доказателства. Нищо, което да помогне на съдебните медици да открият самоличността на убиеца.

Това обаче не беше моя грижа. Работата ми почти беше приключила. Направих гипсови отливки на шийните прешлени, по които ножът беше оставил следи. Вече бях напълно сигурен, че двете жени са убити с едно и също оръжие. След това нямах какво друго да правя, освен да почистя. Марина ме попита дали не искам да отидем да обядваме, за да отбележим приключването на случая. Отказах й. Все още не ми се беше отворила възможност да се обадя на Джени и чувствах, че повече не мога да чакам.

Позвъних й веднага щом Марина излезе. Докато изчаквах да вдигне телефона, вълнението ми вече се бе превърнало в болка.

— Извинявай — каза тя задъхано, — Тина я няма, а аз бях на двора.

— Е, как си? — попитах аз.

Изведнъж ме обзе безпокойство. Бях толкова зает със собствените си колебания, че изобщо не се замислих до какви изводи може да е стигнала тя относно нашите отношения.

— Добре съм. Ти как си? Всички говорят за това, което се е случило снощи в лекарския кабинет. Нали не си наранен?

— Не, не съм. На Хенри му беше по-тежко.

— Господи, като чух какво е ставало, си помислих… ами, разтревожих се.

Не ми бе минало през ума, че може да се притеснява. Не бях свикнал да се съобразявам с някого.

— Извинявай. Трябваше да ти се обадя по-рано.

— Няма проблем. Радвам се, че си добре. Щях да ти се обадя, но…

Тя замълча, а аз целият настръхнах. Ето, сега ще го каже.

— Виж, знам, че се бяхме разбрали да изчакаме няколко дни, но… Много бих искала да те видя. Разбира се, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че искам — усмихнах се аз.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

И двамата се засмяхме.

— Господи, не може да бъде. Чувствам се като тийнейджърка — каза тя.

— Аз също.

Погледнах часовника си. Един и десет. Можех да се върна в Манхам около два. Следобедните прегледи започваха едва в четири.

— Мога да дойда още сега, ако искаш.

— Чудесно.

Говореше свенливо, но усещах радостта в гласа й. Чу се звънецът.

— Чакай малко, някой звъни на вратата.

Чух, че остави слушалката. Облегнах се на ръба на бюрото и докато я чаках да се върне, все още се усмихвах глупаво. По дяволите, нямахме никаква нужда от лично пространство. В момента знаех само, че искам да съм с нея веднага. От дълго време не бях желал нещо толкова силно. Докато чаках, чувах в слушалката, че радиото свири. Мина доста време, преди някой да вдигне слушалката отново.

— Кой беше? Млекарят ли? — пошегувах се.

Никой не отговори. Чувах само, че някой диша. Дълбоко и малко учестено, като след физическо усилие.

— Джени? — промълвих несигурно.

Никой не ми отговори. Продължих да чувам дишането още секунда-две. След това се чу леко изщракване и телефонът изключи.

Загледах глупаво слушалката и след това несръчно набрах номера отново. „Вдигни. Моля те, вдигни!“ Но телефонът продължаваше да дава свободно.

Затворих и позвъних на Макензи. Вече тичах към колата си.

Не беше никак трудно да се сетя какво е станало. Къщата сама разкриваше случилото се. На същата нестабилна маса, на която бяхме вечеряли преди известно време, сега стоеше остатък от сандвич, който започваше да изсъхва от жегата. Радиото свиреше и никой не му обръщаше внимание. Вратата на кухнята към задния двор бе широко отворена. Мънистената завеса се полюшваше, когато полицаите влизаха и излизаха. Някой беше изритал изтривалката за крака и сега тя се намираше до един от кухненските шкафове. Телефонната слушалка си беше на мястото, където бе поставена, когато някой затвори телефона.