Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Усетих, че ме обхваща вълнение. Каквото и да беше, нямаше друг начин да попадне там, освен ако не е било на върха на ножа, с който бе извършено убийството. Може би не беше важно.

Може би.

Изпратих го в лабораторията за спектроскопски анализ. Нямах нито апаратурата, нито познанията да го извърша сам. Започнах да правя гипсови отливки на нарезите от ножа върху костта. Ако някога оръжието на престъплението бъде открито, то ще може да се идентифицира просто като се види дали нарезите съвпадат. Това сравнение щеше да бъде решаващо и окончателно като пантофката на Пепеляшка.

Почти бях свършил. Оставаше да изчакам лабораторните резултати не само от веществото, което току-що бях открил, но и от вчерашните проби. Те щяха да ни посочат точния час на смъртта, с което моята работа приключваше. Участието ми в разкриването на убийството на Сали Палмър, която сега бях опознал много по-интимно, отколкото приживе, беше дотук. Можех да се върна към новия си живот и отново да се погреба в пущинака.

Тази перспектива не ми носеше очакваното облекчение. Или може би дори тогава осъзнавах, че няма да е толкова просто.

Тъкмо бях измил и избърсал ръцете си, когато някой почука на стоманената врата. Марина отиде да отвори и се върна с един млад полицай. Погледнах картонената кутия, която носеше, и ми премаля.

— Главен инспектор Макензи изпраща това.

Огледа се къде да я остави. Посочих му празната стоманена маса. Вече знаех какво има в кутията.

— Иска да извършите необходимите изследвания. Каза, че знаете какво има предвид — обясни той.

Кутията не изглеждаше много тежка, но полицаят се беше зачервил и задъхал от товара. Или може би се бе опитвал да сдържа дъха си. Миризмата вече се разнасяше.

Отворих кутията, а той побърза да излезе. Вътре лежеше кучето на Сали Палмър, увито в найлон. Предположих, че Макензи иска да проведа върху животното същите изследвания, които бях провел върху собственичката му. Ако е било убито, когато са я отвлекли, информацията за часа на смъртта му щеше да ни покаже кога точно е изчезнала. И колко дълго е била държана жива. Нямаше никаква гаранция, че убиецът ще постъпи по същия начин с Лин Меткаф, но може би щяхме да получим известна представа с колко време още разполагаме.

Идеята беше добра, но за съжаление нямаше как да проработи. Биохимията на организма на кучето е съвсем различна от тази на човека, затова сравнителните изследвания са безсмислени. Единственото, което можех да направя, бе да изследвам следите, оставени върху прешлените. Ако имахме късмет, можеше да се окаже, че гърлото на кучето е било прерязано със същия нож. Това надали щеше да промени хода на разследването, но така или иначе трябваше да се свърши.

Усмихнах се на Марина печално.

— Изглежда ще работим до късно.

Но не ни отне толкова време. Тялото на кучето бе значително по-малко и това много улесни нещата. Направихме необходимите рентгенови снимки и оставихме трупа да ври в детергентите. Когато на другия ден пристигнех в лабораторията, оставаше ми само да огледам скелета. Силно ми въздейства мисълта, че останките на Сали и кучето й лежаха в една и съща стая, но не съм сигурен дали изпитах утеха или скръб.

Наблюдавах как лъчите на залязващото слънце пронизват повърхността на Манхам Уотър, сякаш езерото гореше. Движех се по лъкатушещия път и вече наближавах селото. Замижах и сложих слънчевите си очила. За миг рамката на очилата препречи погледа ми и в следващия момент видях, че някой върви покрай пътя срещу мен. Изненадах се, че жената е толкова близо, но слънцето ме заслепяваше. Почти я бях подминал и тогава я разпознах. Спрях и дадох на заден ход, докато се изравних с нея.

— Да те закарам ли вкъщи?

Линда Йейтс огледа пустия път, като че ли обмисляше отговора си.

— Не сме в една посока.

— Няма значение. Съвсем наблизо е. Качвай се.

Пресегнах се и отворих вратата. Тя все още се колебаеше, затова я подканих:

— Не се отклонявам много. И без това исках да мина да видя как е Сам.

Като чу името на сина си, най-после се реши и влезе в колата. Спомням си, че тогава ми направи впечатление, че стои притисната до вратата, но не се замислих много.

— Как е той?

— По-добре.

— Тръгна ли на училище?

Тя сви рамена.

— Няма смисъл. Утре свършват.

Така беше. Бях загубил представа за времето, забравих, че започваше лятната ваканция.

— А Нийл как е?

За първи път по устните й премина лека усмивка, но не беше весела.