Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Така че трескавите въпроси на журналистите се сблъскваха с любезно, но непроницаемо мълчание. С едно-две изключения целият Манхам бе обърнал гръб на външния свят. Учудващо, но Скарсдейл беше един от тези, които даваха интервюта. Човек не би очаквал, че ще се радва да бъде център на общественото внимание, но той явно смяташе, че му е позволено поне веднъж да се поддаде на суетата. Като се има предвид тонът на проповедта му, очевидно мислеше, че случилото се доказва думите му. В замъглените си очи той смяташе, че е прав, и възнамеряваше да сграбчи възможността с възлестите си юмруци.

Наблюдавахме го заедно с Хенри как проповядва в двора на черквата на зажаднелите за новини журналисти. Зад него развълнуваните деца се катереха по Паметника на мъченицата, тъпчеха увехналите цветя и се надяваха да влязат в обектива на камерите. Не долавяхме думите, но гласът му се носеше над площада и стигаше до големия кестен, където стояхме с Хенри. Намерих го там, когато излязох от службата. Отидох при него и той ми се усмихна накриво.

— Не успя ли да влезеш вътре? — попитах аз.

— Не се и опитах. Исках да изразя почитта си, но проклет да съм, ако започна да напомпвам самочувствието на Скарсдейл. Нито пък ще слушам злобните му думи. За какво беше този път — Божието възмездие за греховете ни? Как сами сме си заслужили наказанието ли?

— Нещо подобно — признах.

— Точно от това има нужда Манхам — изсумтя Хенри. — Да отключим параноята.

Забелязах, че Скарсдейл продължава импровизираната си пресконференция, а зад гърба му групата от твърдолинейни енориаши значително бе набъбнала. Към Лий и Марджъри Гудчайлд, Джудит Сътън и сина й Рупърт, които редовно се черкуваха, се бяха присъединили и такива, които по-рядко посещаваха черковната служба. Като безмълвен хор те подкрепяха свещеника, който бе повишил глас, за да защити позицията си пред камерите.

Хенри поклати глава с отвращение.

— Погледни го. В стихията си е. Божи човек? Как не! Сега просто е намерил удобен случай да заяви: „Нали ви казах!“

— Може би е прав донякъде.

— Само не ми казвай, че и ти си станал вярващ — погледна ме той скептично.

— Скарсдейл едва ли може да ме промени. Но извършителят на престъплението е местен човек. Някой, който познава околностите. Познава и нас.

— В такъв случай Бог да ни е на помощ, защото ако Скарсдейл поеме нещата в ръцете си, ще има дълго да чакаме, преди да заживеем нормално.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледал ли си „Салемските вещици“? Пиеса на Артър Милър за гоненията на набедените вещици в Салем.

— Само по телевизията.

— Ако отчето продължава в същия дух, онова, което се е случило в Салем, ще е нищо, в сравнение с това, което ще стане в Манхам.

Помислих, че се шегува, но погледът му показваше, че е напълно сериозен.

— Гледай да не се набиваш на очи, Дейвид. Дори Скарсдейл да не настройва хората, те скоро ще започнат да се замерят с кал и да се сочат с пръст един друг. Стой далече.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Живея в селото доста по-отдавна от теб. Познавам милите ни приятели и съседи. Вече са започнали да точат ножове.

— Хайде, не мислиш ли, че малко прекаляваш?

— Прекалявам ли?

Наблюдаваше Скарсдейл, който, след като свърши с речта си, се обърна и тръгна към черквата. По-настоятелните журналисти се опитаха да го последват, но Рупърт Сътън разпери ръце и застана пред тях като огромна грамада плът, с която никой не изпитваше желание да се бори.

Хенри ме погледна многозначително.

— Ето такова държане кара хората да станат лоши. Манхам е забутано място, а забутаните места раждат задръстени умове. Може би съм по-черноглед, отколкото трябва, но въпреки това на твое място бих си пазил добре гърба.

Изгледа ме продължително, за да се увери, че съм разбрал думите му, а после погледна някъде зад мен.

— Здравейте. Познавате ли се?

Обърнах се и видях усмихната млада жена. Беше чернокоса и закръглена, бях я виждал из селото, но не я познавах. Отмести се малко настрани и тогава видях, че Джени е с нея. За разлика от приятелката си, тя съвсем не изглеждаше весела.

Джени хвърли многозначителен поглед, но младата жена не му обърна внимание и дойде при нас.

— Здравейте. Аз съм Тина.

— Приятно ми е да се запознаем, Тина.

Чудех се какво става. Джени се усмихна едва-едва. Изглеждаше объркана.

— Здрасти, Тина — обади се Хенри. — Как е майка ти?

— По-добре е, благодаря. Отокът почти е спаднал.

Обърна се към мен, очите й светеха.