Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Отиде ли да я погледнат? — попитах аз.

— Какво да погледнат?

— Бенката. Преди малко я чешеше.

Бързо отдръпна ръката си.

— Просто ме засърбя — каза той и сви в паркинга. — Пристигнахме.

Последвах го в болницата. Взехме асансьора и слязохме в сутерена. Моргата беше в края на дългия коридор. Веднага щом влязох вътре, и миризмата ме удари — сладникава остра миризма на химикали, която изпълва дробовете при първото вдишване. Вътре всичко бе в бяло, стомана и стъкло. Когато влязохме, млада жена от азиатски произход с бяла престилка стана от бюрото, където седеше.

— Здравей, Марина — свойски поздрави Макензи. — Доктор Хънтър, това е Марина Пател. Ще помага с каквото е необходимо.

Тя се усмихна, докато се ръкувахме. Все още се опитвах да се ориентирам, да се пригодя отново към средата, която ми беше едновременно позната и чужда.

Макензи погледна часовника си.

— Добре, отивам в управлението. Звънни ми, когато свършиш, и ще те закарам обратно.

Той си тръгна, а младата жена ме погледна въпросително, очаквайки нарежданията ми.

— Ааа… вие ли сте патологът? — опитвах се да отложа момента още малко.

— Не още — усмихна се тя. — Само дипломант. Но имам планове за бъдещето.

Кимнах. И двамата стояхме като заковани.

— Искате ли да видите тялото? — попита тя накрая.

Не. Не исках.

— Да, добре.

Подаде ми бяла престилка и влязохме през тежките летящи врати. Стаята беше малка и приличаше на операционна. Беше студено. Тялото лежеше върху маса от неръждаема стомана и изглеждаше съвсем не на място върху матовата метална повърхност. Марина включи лампите над масата и те осветиха покъртителна картина.

Видях това, което някога е било Сали Палмър. Но сега от нея не бе останало нищо. Почувствах мимолетно облекчение. След това погледнах на случая от дистанцираната позиция на лекар.

— Добре. Да започваме.

Жената бе преживяла и по-добри дни. Сипаничавото й лице бе излиняло, чертите й бяха загубили някогашните си очертания. Главата й беше наведена, сякаш носеше бремето на света на плещите си. Въпреки това в смирението й имаше благородство, сякаш приемаше участта си, колкото и нежелана да бе тя.

Статуята на неизвестна светица привлече вниманието ми още по време на черковната служба. Не мога да определя какво точно ми хареса в нея. Беше поставена върху каменна колона, грубо изсечена и дори аз можех да забележа, че скулпторът не е имал усет за пропорции. Въпреки това ми допадаше, може би защото времето беше смекчило формите, а може и поради друга, неизвестна причина. Устояла бе на вековете, бе станала свидетел на безброй радостни и трагични събития. И дълго след като всички останали щяха да потънат в забрава, тя все още щеше да стои там и да наблюдава безмълвно. Сякаш искаше да ни напомни, че всичко — и добро, и зло — отминава.

Точно сега тази мисъл ми подейства успокоително. Дори в топлата вечер старата черква беше хладна и миришеше на мухъл. Светлината минаваше през стъклописите и образуваше сини и морави петна. Старинните прозорци бяха изкривени и деформирани, стъклата им — скрепени с олово за рамките. Централната пътека беше покрита с неравни каменни плочи, излъскани от времето, а между тях имаше стари надгробни плочи. На тази до мен беше издълбан череп, а под него някой средновековен каменоделец бе издялал мрачно послание:

„Където си ти, там някога бях аз.

Където съм аз, ще дойдеш скоро ти.“

Размърдах се на твърдата дървена пейка, а проникновеният баритон на Скарсдейл отекваше от каменните стени. Както можеше и да се очаква по време на службата, която трябваше да бъде молитва за жертвите, той бе намерил начин да наложи на затворената в черквата аудитория своите разбирания за благочестивост.

— Дори сега, когато се молим за душата на Сали Палмър и за избавлението на Лин Меткаф, пред нас стои въпрос, чийто отговор трябва да намерим. Защо? Защо трябваше да се случи всичко това? Божие възмездие ли е двете млади жени да ни бъдат отнети така жестоко? Но възмездие за какво? И за кого?

Скарсдейл стисна с две ръце перилата на стария дървен амвон и изгледа застрашително паството си.

— Възмездието може да се стовари върху всеки един от нас, по всяко време. Не ни е дадено да го поставяме под съмнение. Не ни е позволено да се оплакваме, че не е справедливо. Бог е милостив, но ние нямаме право да очакваме милостта Му. А Бог показва милостта си към нас по начин, който невинаги разбираме. И поради невежеството си нямаме право да го осъждаме.