Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Той ми се обади след половин час и ме попита дали мога да се захвана с работата този следобед. Отговорих утвърдително, макар че устата ми беше пресъхнала.

— Тялото е все още при патолога. Ще те взема в един и ще те закарам — уведоми ме той.

— Мога да отида сам.

— Така или иначе трябва да отида до управлението. Освен това трябва да си поговорим за някои неща.

Чудех се за какво ли има да си говорим, докато отивах при Хенри, за да го помоля да ме замести за следобедните прегледи.

— Разбира се. Нещо неочаквано ли се появи?

Той ме погледна въпросително. Все още не му бях разказал защо Макензи ме посети онзи ден. Чувствах се неловко, но не ми се навлизаше в обяснения, за които още не бях готов. Знаех, че не мога да отлагам още дълго. Поне това му дължах.

— Нека оставим този разговор за края на седмицата. Тогава ще ти разкажа всичко — обещах аз.

Дотогава щях да съм си свършил работата, а и нямаше да има прегледи, за които да се тревожа.

— Наред ли е всичко? — погледна ме той внимателно.

— Да, но нещата са малко… сложни.

— Обикновено така става. Миналата седмица по това време никой не очакваше, че наоколо ще гъмжи от журналисти и полицаи, които да задават въпроси. Да се чуди човек как ще свърши всичко това.

Опита се да разведри атмосферата:

— Хайде, добре, ела в неделя на обяд. Обичам да готвя и имам едно прекрасно бордо. Търся си повод да го отворя. Винаги е по-лесно да се говори на пълен стомах.

Съгласих се, благодарен, че мога поне още малко да отложа разговора ни.

Потокът от коли се движеше покрай нас, когато стигнахме до околовръстното шосе. В колата миришеше на ментолов ароматизатор и автършейва на Макензи. Някой наскоро я беше почистил. По пътищата царяха бъркотия и шум. Изглеждаше ми едновременно и познато, и чуждо. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил в град и с изненада осъзнах, че сега за първи път от онзи далечен дъждовен следобед напускам Манхам. Чувствата ми бяха противоречиви — от една страна, ми се искаше да си бях останал в селото, а, от друга, бях изненадан, че толкова дълго време не съм излизал от там.

Въпреки всичко животът навън продължаваше.

Наблюдавах тълпа ученици, които се блъскаха един друг, докато учителката им се опитваше да въведе ред. Хората бързаха, всеки замислен за своите работи. Всички те имаха свой живот, независим от моя. Или от живота на другите наоколо.

— Телта от капаните е като тази, в която се е препънала Лин Меткаф — каза Макензи и ме върна към действителността. — С такава тел е била вързана и птицата за камъка. Най-вероятно е от същата партида, макар че не сме сигурни.

— Това с птицата… Какво означава?

— Не сме сигурни. Може би е искал да я уплаши. Може би е искал да заяви нещо или да остави подписа си.

— Като крилата върху тялото на Сали Палмър?

— Възможно е. Между другото, орнитологът каза, че са от ням лебед. Среща се често по тези места, особено по това време на годината.

— Мислиш ли, че има връзка между крилата на лебеда и патицата?

— Мисля, че не е съвпадение, ако това питаш. Може би има специално отношение към птиците.

Задминахме един бавно движещ се микробус.

— Психолозите са се заели с въпроса, за да ни дадат представа с какъв човек си имаме работа. Участват всякакви специалисти, за които можеш да се сетиш. Опитваме се да разберем дали не става въпрос за езически ритуал или форма на сатанизъм. Какви ли не извратеняци има.

— Но ти мислиш, че не е такъв?

Не ми отговори веднага, очевидно се колебаеше доколко може да ми се довери.

— Не, мисля, че не е такъв — започна той най-после. — Крилата върху тялото на Сали Палмър ни накараха да си мислим какво ли не. Заговори се, че убиецът може да е религиозен фанатик или че това е класически символизъм — всичко каквото може да ти дойде наум — от ангели до един господ знае какво. Сега обаче не ми се вярва да е така. Ако патицата е била принесена в жертва или е била осакатена, тогава да. Но просто завързана с тел? Не, според мен нашият човек обича да причинява болка. Ей-така, да се покаже.

— Като с капаните?

— Като с капаните. Те обаче наистина ни забавиха. Не можем да се концентрираме върху издирването, когато трябва да мислим какви изненади може още да ни е оставил. Защо си е правил труда? Всеки, който може да постави такива капани, ще знае как да прикрие следите си. Вместо това ни оставя да намерим птицата. Коловете, с които е спънал жертвата си, стоят на място, а сега и това. Или не го е грижа, че ще открием нещо, или… и аз не знам…