Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Мислиш ли, че положението е толкова сериозно?

— Надявам се, че не е. Но той е прав.

Тя поклати глава недоверчиво.

— Просто не мога да повярвам. Само преди два дни това беше най-спокойното място на света.

Преди два дни Сали Палмър вече е била мъртва и чудовището, което я бе убило, сигурно вече си е било набелязало Лин Меткаф. Но не й казах това.

— Има ли с кого да си отидеш?

— Не, но не се притеснявам. Мога да се грижа за себе си.

Не се усъмних в думите й. Но зад напереното й държане се долавяше нерешителност.

— Ще те закарам — казах аз.

Прибрах се вкъщи и седнах до масата в задния двор. Нощта беше топла, никакъв вятър не полъхваше. Вдигнах глава и се загледах в звездите. Приближаваше пълнолуние. Около несиметричния бял диск на луната се бе образувал ореол. Опитах се да й се полюбувам, но погледът ми бе привлечен от тъмната сянка на гората отвъд полето. Тази гледка ми харесваше дори и нощно време. Сега обаче усещах тревога, докато се взирах в непрогледната гора.

Влязох в къщата, налях си едно малко уиски и отново излязох. Минаваше полунощ, а знаех, че утре трябва да стана рано. Търсех си извинение да отложа момента на заспиване. Освен това трябваше да мисля за твърде много неща, за да се чувствам уморен. Изпратих Джени до малката къща, която бе наела заедно с друга млада жена. В крайна сметка не се качихме в колата. Беше топла ясна нощ, а и тя живееше само на неколкостотин метра. Докато вървяхме, ми разказваше за работата си и за децата, които обучаваше. Само веднъж заговори за миналото си. Спомена, че е преподавала в училище в Норич, но бързо отмина нататък, засипвайки ме с порой от думи. Направих се, че не забелязвам. Не ми влизаше в работата какъв е проблемът, който премълчаваше.

Докато вървяхме по тясната уличка към къщата й, наблизо излая лисица. Джени се вкопчи в ръката ми.

— Извинявай — засмя се тя смутено и пусна ръката ми, като че ли се бе опарила. — Човек би си помислил, че вече съм свикнала да живея на село.

След това и двамата се почувствахме неудобно. Стигнахме къщата и тя спря до портата.

— Е, благодаря.

— Няма защо.

Тя се усмихна и бързо влезе вътре. Изчаках да чуя щракването на ключалката и си тръгнах. През целия път обратно през тъмното село чувствах допира на ръката й върху моята.

И сега все още го усещах. Отпих от уискито си и потреперих при спомена колко объркан се бях почувствал само защото една млада жена неволно ме бе докоснала. Нищо чудно, че не бе проговорила след това.

Допих си уискито и влязох в къщата. Имаше още нещо, което се въртеше в подсъзнанието ми. Това бе натрапчивото усещане, че трябва да свърша нещо. Размислих за момент и се сетих. Скот Бренер. Не бях сигурен, че брат му ще му позволи да разкаже на полицията за капана. Може би не беше важно, но Макензи трябваше да знае. Намерих визитката му и позвъних на мобилния. Беше почти един часът и можех да му оставя съобщение. Той вдигна телефона веднага.

— Да?

— Обажда се Дейвид Хънтър — започнах несигурно. — Извинявайте, знам, че е късно. Просто исках да се уверя, че Скот Бренер се е свързал с вас.

По мълчанието му усетих, че е ядосан и уморен.

— Скот кой?

Разказах му какво се бе случило. Когато заговори, умората вече я нямаше.

— Къде е станало това?

— Близо до една стара вятърна мелница на около два километра на юг от селото. Мислите ли, че може да има връзка?

Чух звук, който не можах да разпозная в първия момент — беше прокарал ръка по бакенбардите си.

— По дяволите, и без това утре ще трябва да съобщим на селото — започна той. — Тази вечер двама от моите хора бяха ранени. Единият попадна в телена примка, а другият стъпи в дупка, в която беше забита подострена пръчка.

По гласа му личеше, че е ядосан.

— Трябва да приемем, че този, който е отвлякъл Лин Меткаф, е очаквал да тръгнем да го търсим.

Тази нощ не се събудих стреснат и уплашен. Просто осъзнах, че лежа с отворени очи, загледан в снопа лунна светлина, който падаше през прозореца. Като никога бях в леглото си. Нощните ми странствания този път бяха само на сън, но споменът в мен беше жив, все едно току-що бях влязъл от една стая в друга.

Обстановката винаги беше една и съща. Къща, която никога не бях виждал наяве, място, което знаех, че не съществува, но въпреки това там се чувствах като у дома си. Кара и Алис бяха там, реални, преливащи от живот. Разговаряхме как е минал денят ми, обсъждахме разни дребни неща, точно както правехме, когато бяха живи.