Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Кимна отсечено и излезе.

— Ето това е праведен християнин — каза Бен и вдигна празната си чаша, която изглеждаше съвсем малка в огромната му ръка. — Да пийнем по още едно.

Отказах. Появяването на Скарсдейл не бе оправило настроението ми. Тъкмо щях да допия питието си и да си тръгна, когато някой зад гърба ми ме заговори:

— Доктор Хънтър?

Беше младата учителка, с която се бях запознал предишния ден в училището. Усмивката й изчезна, когато видя изражението ми.

— Извинете, не исках да ви прекъсвам.

— О, не, няма нищо. Не ме прекъсвате.

— Аз съм учителката на Сам. Запознахме се вчера — започна тя несигурно.

Обикновено трудно помня имена, но нейното веднага ми дойде наум. Джени. Джени Хамънд.

— Да, разбира се. Как е той?

— Мисля, че е добре. Днес не дойде на училище, но вчера следобед вече беше по-добре, когато майка му го взе от училище.

Възнамерявах да го посетя да видя как е, но други ангажименти ми бяха попречили.

— Сигурен съм, че ще се оправи. Нали няма проблем, че отсъства?

— Не, разбира се, няма. Помислих си… исках само да ви се обадя, това е.

Изглеждаше смутена. Бях решил, че е дошла да ме пита нещо за Сам. Сега със закъснение ми дойде наум, че може би просто се е държала приятелски.

— С някоя от другите учителки ли сте?

— Не, сама съм. Участвах в издирването и после… ами съквартирантката ми я няма и не ми се седеше сама вкъщи, нали разбирате?

Много добре разбирах. За момент настъпи тишина.

— Мога ли да ви почерпя нещо? — попитах точно в момента, когато тя казваше:

— Е, ще се видим по-късно.

И двамата се засмяхме смутено.

— Какво ще пиете?

— Не, наистина няма нужда.

— Тъкмо щях да си поръчам още една бира — осъзнах, че чашата в ръката ми е почти пълна.

Надявах се, че тя не го е забелязала.

— Ами тогава бутилка „Бекс“. Благодаря.

Бен тъкмо си вземаше питието, когато се приближих до бара.

— Размисли ли? Нека да…

Бръкна с ръка в джоба си.

— Остави, недей. Бирата не е за мен.

Хвърли поглед зад гърба ми. Устните му се изкривиха в усмивка.

— Ясно. Ще се видим по-късно.

Кимнах, лицето ми гореше. Докато ме обслужат изпих остатъка от бирата си. Поръчах си още една и занесох чашите при Джени, която стоеше встрани.

— Наздраве — каза тя, вдигна бутилката и отпи. — Знам, че съдържателят не обича да се пие така, но чашата някак си променя вкуса.

— Така има по-малко за миене и всъщност му правите услуга.

— Ще му кажа следващия път, като ми направи забележка — засмя се тя и изведнъж стана сериозна. — Просто не мога да повярвам какво се случи. Не е ли ужасно? Имам предвид, че и двете са от селото. Мислех си, че на такова място човек се чувства сигурен.

— Затова ли дойдохте тук?

Не исках да прозвучи като разпит. Тя сведе поглед към бутилката в ръцете си.

— Да кажем, че просто ми омръзна да живея в град.

— Кой град?

— Норич.

Беше започнала да разлепва етикета от бутилката. Усети се какво прави и спря. Лицето й се разведри и ми се усмихна.

— Е, ами вие? Вече разбрах, че и вие не сте местен.

— Не. Лондончанин съм.

— Защо тогава дойдохте в Манхам? Заради светлините и бляскавия нощен живот?

— Нещо такова. — Очакваше да продължа. — Търсех промяна. Както и вие, предполагам?

— Ами да, нещо такова — усмихна се тя. — Всъщност тук ми харесва. Започнах да свиквам да живея сред пущинаците. Нали знаете, спокойствието и всичко останало… Няма тълпи от хора, няма коли.

— Няма кина.

— Няма барове.

— Няма магазини.

Засмяхме се.

— Всъщност откога живеете тук? — попита тя.

— От три години.

— И колко време ви отне, докато местните ви приемат?

— Все още работя по въпроса. Още десетина години и може би ще решат, че гостувам за по-дълго време. Но така ще мислят само по-напредничавите.

— Не говорете така. Тук съм само от шест месеца.

— Значи все още ви смятат за турист.

Тя се разсмя, но преди да отговори, при вратата настъпи някаква суматоха.

— Къде е лекарят? — настойчиво запита един глас. — Тук ли е?

Пробих си път напред, като видях, че вкарват човек, който едва се държеше на краката си. Лицето му беше изкривено от болка. Разпознах Скот Бренер. Принадлежеше на голямо семейство, което живееше в порутена къща в покрайнините на Манхам. Ботушът му и единият му крачол бяха напоени с кръв.

— Сложете го да седне. Внимателно — наредих аз, докато го поставяха на стол. — Какво се е случило?

— Стъпи в капан. Бяхме тръгнали към лекарския кабинет, но видяхме ленд роувъра.