Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Говореше брат му Карл. Членовете на семейство Бренер се държаха един за друг. Привидно бяха фермери, но бракониерството не им беше чуждо. Карл беше най-възрастният, беше як и налиташе на бой. Докато внимателно смъквах напоения с кръв крачол на дънките от крака на Скот, в главата ми се въртеше неблагопристойната мисъл, че нещастието не се е стоварило върху брата, който заслужава. Тогава видях пораженията.

— Имате ли кола? — попитах по-големия брат.

— Да не мислиш, че сме дошли пеша?

— Добре, трябва да го откараш в болница.

— По дяволите, не можеш ли да го позакърпиш тук? — изруга Карл.

— Ще му поставя временна превръзка. Това е всичко, което мога да направя. Но трябва да отиде в болница.

— Ще загубя ли крака си? — изпъшка Скот.

— Не, но известно време няма да можеш да се движиш — не бях съвсем сигурен, но гласът ми прозвуча напълно убедително.

Помислих си дали да не го закараме в кабинета ми, но, изглежда, вече достатъчно го бяха лашкали насам-натам.

— В колата ми има аптечка под одеялото. Може ли някой да ми я донесе?

— Аз ще отида — обади се Бен.

Дадох му ключовете. Излезе, а аз поисках вода и чисти кърпи и започнах да попивам кръвта около раната.

— Какъв тип капан беше?

— Телена примка — обясни Карл. — Стяга се, щом нещо стъпи вътре. Прерязва до кокал.

Точно така бе станало.

— Къде се случи?

Скот отговори, лицето му бе извърнато настрани:

— Откъм далечната страна на мочурището, близо до старата вятърна мелница…

— Търсехме Лин — прекъсна го Карл и му хвърли многозначителен поглед.

Усъмних се в думите му. Познавах района, за който говореше. Както повечето мелници в областта, и тази край Манхам всъщност беше захранвана от вятъра помпа, която отводняваше блатата. Беше изоставена преди десетилетия и сега в нея не бе останало нищо. Даже перките й ги нямаше. Никой не се навърташе натам. Мястото беше безлюдно дори за Манхам и беше идеално за всеки, който иска да ловува и залага капани далече от любопитните погледи. Като знаех какво се говори за братята Бренер, реших, че това е най-вероятната причината да са там толкова късно вечерта, а не чувството им за дълг към обществото. Докато бършех кръвта от раната, се чудех дали не са успели да попаднат в някой от собствените си капани.

— Не беше от нашите. — Скот като че ли прочете мисълта ми.

— Скот! — сопна се брат му.

— Не беше! Този беше на пътеката, скрит под тревата. И бе прекалено голям за заек или елен.

Изказването му бе посрещнато с мълчание. Въпреки че полицията все още не бе потвърдила, всички бяха чули за намерените останки от тел в гората, където Лин беше изчезнала.

Бен се върна с аптечката. Дезинфектирах и превързах раната, доколкото бе възможно при тези условия.

— Дръжте крака му нависоко и го закарайте в спешното колкото може по-бързо — наредих на Карл.

Той грубо вдигна брат си на крака и като го придържаше и влачеше едновременно, го изведе навън. Измих ръцете си и отидох при Джени, която все още държеше чашата ми.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

— Зависи колко е увредено сухожилието. Ще е късметлия, ако се отърве само с куцане.

— Господи, какъв ден! — поклати глава тя.

Бен се приближи и ми подаде ключовете.

— Вземи, че ще ги търсиш.

— Благодаря.

— Ти как мислиш? Дали има нещо общо със случилото се с Лин?

— Не знам.

Но като всички останали и аз имах мнение по въпроса.

— Защо да има нещо общо? — попита Джени.

Бен се чудеше как да отговори. Сетих се, че не съм ги запознал.

— Бен, това е Джени. Учителка е в училището.

Той прие думите ми като знак, че може да продължи.

— Би било прекалено невероятно съвпадение. Не си мисли, че ми е мъчно за братята Бренер, мръсни бракониерстващи ко… — погледна към Джени и се спря. — Както и да е, надявам се да е съвпадение.

— Не разбирам.

Бен ме погледна, но аз отказах да го изрека.

— Защото ако не е съвпадение, значи го е извършил някой местен човек. От селото.

— Не можеш да твърдиш това със сигурност — не се съгласи Джени.

Изразът на лицето му говореше точно обратното, но от любезност отказа да спори.

— Е, ще видим. А сега трябва да ви пожелая лека нощ.

Допи чашата си и се отправи към изхода. Размисли, обърна се и попита Джени:

— Знам, че не е моя работа, ама ти с кола ли си?

— Не, защо?

— Просто си мислех, че не е разумно да се прибираш вкъщи сама, това е.

Погледна ме, за да разбере дали съм схванал какво иска да ми каже, и излезе. Джени се усмихна смутено.