Саймън Бекет - Убийства в Манхам

След това се събуждах и се сблъсквах с ужасяващата реалност, че са мъртви.

Спомних си отново какво бе казала Линда Йейтс. Всеки сън си има причина. Чудно ми е какво би казала за моите сънища. Можех да си представя как би ги коментирал някой психиатър или дори аматьор психолог като Хенри. Но сънищата не се поддават на рационално обяснение. В тях всичко бе логично и подредено и въобще не изглеждаше нереално. И макар да не желаех да призная дори пред себе си, но част от мен не искаше да вярва, че това са само сънища.

Знаех, че ако се оставя да ме увлече това чувство, ще поема по път, от който се страхувах. Имаше само един начин отново да бъда със семейството си. Ако тръгнех по него, щеше да е от отчаяние, а не от любов.

Най-страшното беше, че в някои моменти ми беше все едно.

На следващата сутрин още двама души бяха наранени от капани. И двата инцидента бяха станали далеч от мястото на снощните произшествия. Нямахме постоянна медицинска сестра, затова пострадалите дойдоха при мен. Служителка на полицията бе стъпила в замаскирана дупка и прасецът й бе прободен от забита заострена пръчка. Направих каквото можах и също като Скот Бренер я изпратих в болницата да й зашият раната. Другият пострадал беше Дан Марсдън, местен ратай. Неговата рана беше повърхностна. Телената примка не бе успяла да прореже докрай дебелия кожен ботуш.

— Само да успея да пипна копелето, което е заложило капана — закани се той през стиснати зъби, докато превързвах раната му.

— Добре ли беше прикрит?

— Съвсем невидим. И да видиш колко голям беше! Бог знае какво са искали да хванат в такова огромно нещо.

Не отговорих. Помислих си, че в капаните е попаднало точно това, за което са били предназначени.

Така смяташе и Макензи. Нареди временно да се спре издирването на Лин Меткаф и да се организира пункт за оказване на първа помощ близо до полицейската каравана. Също така разпространи съобщение, с което предупреждаваше хората да не излизат в горите и полята около селото. Резултатът можеше да се предвиди. До този момент хората бяха вцепенени от случващото се, а сега при новината, че околностите на Манхам не са безопасни, повечето бяха обхванати от ужас.

Разбира се, имаше и такива, които отказваха да повярват или упорито твърдяха, че не се страхуват и ще продължат да обикалят местата, които познават откакто се помнят. Това продължи, докато един от най-гръмогласните противници, добре почерпен следобеда в „Агнето“, стъпи в дупка, покрита със суха трева, и счупи глезена си. Виковете му подействаха повече от предупреждението на полицията и накараха останалите добре да размислят.

Пристигнаха нови полицейски подкрепления. Най-после централната преса усети какво става и репортерите нахлуха в селото с микрофони и камери. Хората в Манхам се чувстваха като под обсада.

— Засега са използвани два основни вида капани — осведоми ме Макензи. — Този с телта е най-обикновена примка и всеки бракониер знае как се прави. Само че е толкова голям, че кракът на възрастен човек може да влезе в него. Другият, със заострената пръчка, е още по-опасен. Може би ги прави някой бивш военен или човек, който се интересува от техники за оцеляване в екстремни условия. Или просто някой с извратено въображение.

— Защо каза „засега“?

— Този, който е залагал капаните, си разбира от работата. Всичко е много добре обмислено. Трябва да очакваме, че ще ни поднесе още изненади.

— Нали точно това е искал? Да спре претърсването.

— И аз така мисля. Не можем да поемем повече рискове. Досега имаше само наранявания. Ако продължаваме да се мотаем по горите, някой може да бъде убит.

Когато стигнахме до разклона, той замълча, потропвайки нетърпеливо по волана, докато чакаше колата пред нас да тръгне. Погледнах през прозореца. Отново ме обземаше безпокойство.

Рано сутринта се бях обадил на Макензи и му бях казал, че съм готов да огледам трупа на Сали Палмър, ако все още иска. Знаех това от момента, в който се събудих, като че ли бях взел решението в съня си. Май точно така беше станало.

Всъщност не бях сигурен доколко ще мога да помогна. В най-добрия случай можех да определя по-точно интервала от време, в който е настъпила смъртта, ако вече не бях забравил много неща. Не си правех никакви илюзии, че така ще помогна на Лин Меткаф. Просто не можех повече да стоя безучастно.

Това съвсем не означаваше, че го правя с удоволствие.

Когато му съобщих решението си, Макензи не беше нито изненадан, нито впечатлен. Каза само, че ще говори със старши детектива и ще ми се обади. Затворих телефона и се почувствах напълно объркан. Питах се дали съм взел правилното решение.