Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Когато Скарсдейл спря, за да си поеме дъх, в тишината проблеснаха светкавици. Беше позволил на пресата да влезе в черквата. Това правеше ситуацията още по-абсурдна. Паството му, което обикновено се състоеше от шепа хора, сега бе препълнило черквата. Когато пристигнах, местата бяха вече заети и аз едва си проправих път до едно свободно местенце в дъното.

Съвсем бях забравил за службата, докато не видях, че дворът на черквата е изпълнен с хора. Макензи беше уредил един мълчалив цивилен сержант от полицията да ме докара обратно. На полицая явно му беше неприятно да играе ролята на шофьор. Когато позвъних на инспектора да му кажа, че съм свършил работата си за днес, телефонът му бе изключен. Оставих съобщение на гласовата му поща и той ми отговори почти веднага:

— Как беше?

— Изпратих проби за газово-хроматографски анализ. Когато получа резултатите, ще мога по-точно да определя часа на смъртта. Утре ще започна изследвания на скелета. Те ще ни дадат по-ясна представа какво оръжие е било използвано.

— Значи няма нищо ново? — В гласа му прозвуча разочарование.

— Не, освен че Марина ми каза, че според патолога смъртта е настъпила вследствие на нараняванията по главата, а не от раната на гърлото.

— А ти не си съгласен, така ли?

— Не оспорвам, че нараняванията биха могли да са смъртоносни. Но още е била жива, когато гърлото й е било прерязано.

— Сигурен ли си?

— Тялото се е изсушило преждевременно. Дори и при сегашната ужасна жега не би могло да стане толкова бързо, ако не е имало масивна загуба на кръв. Това не може да се случи след настъпването на смъртта, дори когато гърлото е прерязано.

— Пробите от почвата в близост до намереното тяло показват ниско съдържание на желязо — посочи Макензи.

Това означаваше, че почвата край тялото не бе попила много кръв. Като се има предвид количеството кръв, което би избликнало при прерязването на югуларната вена, съдържанието на желязо в почвата би трябвало да е изключително високо.

— Значи е била убита някъде другаде.

— Ами нараняванията по главата?

— Или не са били смъртоносни, или са били нанесени след смъртта й.

За миг настъпи тишина. Сещах се за какво си мисли. Каквото и да се бе случило на Сали Палмър, сега Лин Меткаф я очакваше същото. Ако все още не бе мъртва, то бе само въпрос на време.

Освен ако не станеше чудо.

Скарсдейл привършваше проповедта си.

— Може би някои от нас си задават въпроса: какво сториха тези две нещастни жени, за да заслужат това. Какво е направила нашата общественост, за да я застигне това? — Той разпери ръце. — Вероятно нищо. Може би съвременното общество е право в своето единодушие, може би няма разум, няма всемогъща мъдрост във вселената.

Замълча драматично. Чудех се дали нарочно не се държи така заради камерите.

— Или може би сме оставили високомерието ни да ни заслепи и затова не я виждаме — продължи той. — На повечето от вас тук кракът им не е стъпвал в черква от години. Прекалено заети сте, за да споделите живота си с Бога. Не мога да твърдя, че познавах Сали Палмър или Лин Меткаф. Между живота им и тази черква нямаше нищо общо. Не се съмнявам, че те са нещастни жертви. Но жертви на какво?

Той се наведе напред, главата му бе надвесена над нас.

— Трябва всички ние, всеки един от нас да погледне в сърцето си. Христос е казал: „Каквото посееш, това ще пожънеш.“ Точно това правим ние днес. Жънем плодовете не само на духовната си леност, но и на пренебрежението си. Злото не престава да съществува. Само не му обръщаме внимание. Е, тогава кого да обвиним?

Вдигна ръка и костеливият му пръст бавно обходи препълнената черква.

— Нас самите. Ние сме позволили на Змията необезпокоена да пропълзи сред нас. Никой друг. А сега трябва да се молим на Господ да ни даде сили да я пропъдим!

Последва неловко мълчание. Хората се опитваха да осмислят думите му. Скарсдейл не им даде тази възможност. Повдигна брадичката си и затвори очи. Светкавиците на фотоапаратите засвяткаха по лицето му.

— Да се помолим.

Пред черквата хората не се събираха на групички да си поговорят, както обикновено правеха след служба. Отстрани на селския площад беше спряна бяла полицейска каравана. Всички намираха присъствието й за неуместно и заплашително. Малцина бяха склонни да дават интервюта, въпреки настойчивите опити на пресата и телевизионните камери. Събитията бяха още много пресни, за да бъдат споделени пред чужди хора. Едно беше да гледаш по телевизията как подобни трагедии се случват на други места. Съвсем друго е да си част от трагедията.