Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Благодаря ви, че снощи сте изпратили Джени до вкъщи. Живеем заедно. Хубаво е, че все още се намират кавалери.

— Няма за какво толкова да благодарите.

— Мислех си, че някой път трябва да ни дойдете на гости. Да пийнем нещо, да вечеряме или просто така.

Хвърлих поглед към Джени. Лицето й бе силно зачервено. Усетих, че и аз започвам да се изчервявам.

— Ами…

— Какво ще кажете за петък вечер?

— Тина, сигурна съм, че той… — обади се Джени, но приятелката й не разбра намека.

— Нали не сте зает тогава? Можем да се уговорим за друга вечер.

— Ами не, но…

— Чудесно! Ще се видим в осем часа.

Усмихна се още веднъж, хвана Джени под ръка и двете си тръгнаха.

— Какво беше това? — попита Хенри.

— Нямам представа.

Той очевидно се забавляваше.

— Наистина нямам — настоях аз.

— Ще ми разкажеш всичко в неделя, докато обядваме.

Усмивката изчезна от лицето му и отново ме погледна сериозно.

— Помни какво ти казах. Внимавай на кого се доверяваш. И си пази гърба.

С тези думи подкара инвалидния си стол и си тръгна.

Музиката се носеше през затъмнената стая, неверните тонове танцуваха покрай предметите, които висяха от ниския таван. Малката тъмна капка се движеше съвсем извън ритъма, следваше извитата линия и набираше инерция, докато накрая земното притегляне надделя и тя капна. Образува идеална сфера, докато летеше надолу, и когато тупна в земята, перфектната й форма изчезна завинаги.

Лин безмълвно наблюдаваше как кръвта се стичаше по ръката й, капеше от пръстите и се пръскаше на пода. Малката локва, която се бе образувала, непрекъснато се уголемяваше и вече бе започнала да се сгъстява и съсирва по краищата. Болката от прореза на ръката се сливаше с болките от всички останали порязани места. Кръвта от раните цапаше кожата й и оформяше абстрактна картина на жестокостта.

Тя се заклати нестабилно на краката си, докато фалшивата музика се проточи и замря. Беше благодарна, че най-после спря, облегна се на грубите камъни на стената и отново усети как въжето, вързано около глезена й, се впи в плътта й. Пръстите й бяха изранени от многобройните опити да го развърже, докато лежеше в тъмнината. Както и преди възелът оставаше здраво стегнат.

Първоначално отказваше да повярва в случващото се, чувстваше се предадена. По-късно започна да се примирява със съдбата си. Съзнаваше, че няма милост за нея в тази тъмна стая. Никой нямаше да я пожали. Въпреки това трябваше да пробва. Опита се да извърне поглед от ярката светлина, насочена към нея, и да се взре в сенките, където похитителят й седеше и я наблюдаваше.

— Моля… — гърлото й бе сухо, а гласът толкова дрезгав, че едва го разпозна. — Моля ви, защо правите това?

Тишина, нарушена само от дишането му. Във въздуха се усещаше мирисът на тютюн. Нещо прошумоля, някой се движеше.

И музиката започна отново.

В четвъртък в Манхам нахлу мраз. Не беше физическо усещане, защото времето бе все така горещо и сухо. Но като оставим климата настрана, усещането за студ беше неизбежна реакция на последните събития или по-скоро резултат от проповедта на Скарсдейл. Психологическият климат в селото рязко се промени за една нощ. Вече бе невъзможно да се обвинява външен човек за извършената жестокост и местните хора трябваше да се вгледат внимателно в себе си. Подозрението се промъкваше като вирус, носен по въздуха. Първоначално не се забелязваше, но първите жертви вече бяха поразени.

Както при всяка зараза и тук някои бяха по-податливи от други.

Още не бях осъзнал това, когато рано вечерта се прибирах от лабораторията. Хенри отново се беше съгласил да поеме работата ми и с махване на ръка бе отхвърлил предложението ми да повикаме заместник.

— Отсъствай, колкото е необходимо. Малко работа ще ми се отрази добре — беше ми казал той.

Докато карах, прозорците на колата бяха отворени докрай. След като излязох от най-натоварените пътища, замириса на трева. Това сладникаво ухание бе по-силно от миризмата на засъхващата блатна кал, от която лъхаше на сяра. Беше ми приятно, защото този мирис бе съвсем различен от смрадта на химически детергенти, която бе полепнала дълбоко в носа и гърлото ми. Беше дълъг и изморителен ден. През по-голямата част от времето бях работил върху останките от Сали Палмър. От време на време се чувствах раздвоен, когато се опитвах да свържа спомените си за общителната, жизнерадостна жена, която познавах, с купчината сварени кости. Не исках повече да мисля за това.