Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— А, добре е. Същият като баща си е.

Усетих, че има някакви семейни недоразумения, в които не исках да навлизам.

— На работа ли беше? — попитах отново.

Знам, че понякога ходеше да чисти в магазина в селото.

— Трябваха ни някои неща от супермаркета.

За да докаже думите си, посочи найлоновата торба, която носеше.

— Не е ли малко късно за пазар?

Погледна ме. Вече ми беше съвсем ясно, че нещо я тревожи.

— Някой трябва да напазарува.

— Не може ли… — помъчих се да се сетя как се казва мъжът й. — Не можеше ли Гари да те закара?

Тя сви рамене. Очевидно такъв вариант нямаше.

— Май не е много подходящо точно сега да се прибираш сама вкъщи.

Отново ми хвърли бърз, тревожен поглед. Още по-силно се притисна до вратата.

— Наред ли е всичко? — вече ми беше ясно, че не е.

— Да, наред е.

— Виждаш ми се разтревожена.

— Ами… ще се радвам да се прибера в къщи. Това е.

Стискаше ръба на отворения прозорец. Беше готова всеки момент да се хвърли навън.

— Хайде, Линда, кажи какво има?

— Нищо — отговорът й дойде незабавно.

Сега вече, макар и със закъснение, разбрах какъв е проблемът. Страхуваше се. От мен.

— Ако предпочиташ да спра и да си отидеш пеша, само ми кажи — започнах внимателно.

По погледа й разбрах, че съм прав. Като се замислих, ми стана ясно с какво нежелание се бе качила в колата. За Бога, та аз не бях непознат. С пристигането си станах техен семеен лекар. Бях лекувал Сам от заушки и шарка, грижех се за Нийл, когато си счупи ръката. Само преди няколко дни седях в кухнята й. Беше в деня, когато синовете й бяха направили онова ужасяващо откритие, с което започна цялата история. Какво, по дяволите, ставаше?

След миг тя поклати глава.

— Не. Всичко е наред.

Напрежението започваше да я напуска.

— Не те обвинявам, че си предпазлива. Мислех си, че ти правя услуга.

— Така е. Само…

— Продължавай.

— Нищо. Само приказки.

До този момент смятах, че реакцията й е в резултат на безпокойство, на недоверие към всички поради това, което се случваше в селото. Сега самият аз се разтревожих, защото разбирах, че нещата са по-дълбоки.

— Какви приказки?

— Носи се някакъв слух… Че са те арестували.

Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това.

— Съжалявам — извини се тя, като че ли очакваше да я обвиня. — Само празни приказки.

— Защо, за Бога, някой ще си помисли такова нещо? — попитах озадачен.

Тя кършеше ръце, вече не се страхуваше от мен, но се боеше, че трябва да ми съобщи следното:

— Нямаше те в кабинета. Хората говорят, че полицията е идвала при теб и инспекторът те е откарал нанякъде. Онзи главният.

Всичко започна да ми се изяснява. Тъй като нямаше никакви новини, слуховете бяха плъзнали и запълнили вакуума. Като се съгласих да помагам на Макензи, без да се усетя им бях попаднал на мушката. Беше толкова нелепо, че ми идваше да се разсмея. Само дето не ми беше смешно.

За малко щях да подмина къщата на Линда. Спрях. Бях така слисан, че не можех да говоря.

— Съжалявам — заговори отново Линда. — Просто си помислих…

Не довърши изречението. Обмислях какво бих могъл да й разкажа и все пак да не извадя пред погледа на селото всички подробности от миналото си.

— Помагах на полицията. Искам да кажа, че им сътрудничех. Едно време бях… един вид специалист. Преди да дойда тук.

Слушаше ме, но въобще не бях сигурен, че разбира думите ми. Поне не беше напрегната или готова всеки момент да скочи от колата.

— Поискаха ми съвет — продължих да обяснявам. — Затова не бях в лекарския кабинет.

Нищо друго не ми идваше наум. След малко тя погледна настрана.

— Всичко е заради това място… заради селото…

Говореше уморено. Отвори вратата.

— Все пак ми се иска да прегледам Сам.

Кимна ми. Все още разстроен, я последвах нагоре по пътеката. След ярките цветове на залеза вътре в къщата всичко изглеждаше бледо и неясно. Телевизорът в хола работеше и създаваше невъобразима какофония от звуци и цветове. Пред него стояха съпругът й и по-малкият й син. Мъжът се бе отпуснал в креслото, а момчето лежеше по корем на пода. И двамата се обърнаха да ни погледнат, когато влязохме. Гари Йейтс изгледа жена си, сякаш й искаше обяснение.

— Доктор Хънтър ме докара. Искаше да види Сам.

Остави пазарските торби и започна бързо да подрежда наоколо. Гари Йейтс не знаеше как да реагира. Беше жилав мъж, около трийсетгодишен. Изглеждаше измършавял и се държеше недружелюбно. Изправи се бавно и сякаш не знаеше къде да дене ръцете си. Реши да не се ръкува с мен и бръкна дълбоко в джобовете си.