Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Чух, че не се задържаш тук напоследък — продължи Бренер.

Лицето му бе пожълтяло, клепачите — натежали. Изглежда бе пийнал доста.

— Да, нямаше ме известно време.

— Защо така?

— Трябваше да свърша някои неща.

Колкото и да ми се искаше да сложа край на слуховете, нямаше да се оставя някой да ме тормози. От друга страна, не исках да давам още материал за клюки.

— Друго подочух аз — очите му горяха от гняв, можеше да избухне всеки момент. — Чух, че си бил с полицаите.

Кръчмата съвсем утихна.

— Точно така.

— И какво искаха от теб?

— Просто съвет.

— Съвет ли? — не можа да повярва. — За какво?

— Попитай тях.

— Тебе питам.

Гневът му явно беше насочен към мен. Отместих поглед от него и се огледах наоколо. Някои бяха свели погледи към чашите си. Други бяха вперили очи в мен. Все още не ме обвиняваха открито, но изчакваха.

— Ако някой има нещо да ми каже, да го направи — казах колкото е възможно по-спокойно.

Гледах ги в очите, докато един след друг всички сведоха погледа.

— Щом никой не ще, тогава аз ще ти кажа — Карл Бренер се изправи на крака.

Изгледа ме злобно, допи чашата си и я стовари на масата.

— Ти си…

— Внимавай какво говориш.

Бен Андерс бе застанал до мен. Зарадвах се да го видя не само заради физическата му сила. В момента имах нужда от подкрепа.

— Не се намесвай — предупреди го Бренер.

— Защо да не се намесвам? Искам да ти попреча да кажеш нещо, за което утре ще съжаляваш.

— Няма да съжалявам.

— Хубаво. Как е Скот?

Въпросът накара Бренер да поизтрезнее.

— Какво?

— Брат ти, Скот. Как е кракът му? Този, дето доктор Хънтър спаси миналата вечер.

Бренер се размърда, гледаше мрачно, но яростта му бе поотминала.

— Добре е.

— Добре, че нашият доктор не ни взема пари, като ни преглежда извън работното си време — заговори Бен дружелюбно и огледа всички наоколо. — Май на всички тук ни се е случвало да го търсим по всяко време.

Изчака другите да осмислят думите му, после плесна с ръце и се обърна към бара.

— Хайде, Джак, като се освободиш, налей ми още едно.

Все едно някой изведнъж бе отворил прозореца и чистият въздух бе нахлул вътре. Атмосферата се разведри, хората се размърдаха и разприказваха отново. Някои изглеждаха засрамени. Усетих, че по гърба ми се стича пот. Не беше поради топлината или задухът в бара.

— Ще пиеш ли едно уиски? — попита Бен. — Като те гледам, май имаш нужда.

— Не, благодаря. Искам аз да те почерпя.

— Няма нужда.

— Това е най-малкото, което мога да направя за тебе тази вечер.

— Остави, Трябваше да им припомня някой неща на тия копелета — погледна към Бренер, който унило зяпаше празната си чаша. — Някой трябва да вкара тоя мошеник в пътя. Убеден съм, че обикаля гнездата в резервата й бракониерства. Посяга и на застрашените видове. Обикновено щом яйцата се излюпят, птичетата вече са извън опасност. Но напоследък изчезват и възрастни екземпляри. Блатари и Чапли. Още не съм го хванал, но като го пипна…

Джак му подаде бирата и Бен се усмихна. Отпи голяма глътка и въздъхна одобрително.

— Това е друга работа. Та, какво прави ти тия дни? — погледна ме косо. — Не питам от любопитство. Очевидно има някаква причина да отсъстваш.

Поколебах се. Заслужаваше да му дам някакво обяснение. Разказах му накратко, без да навлизам в подробности.

— Господи! — възкликна той.

— Нали разбираш защо досега не исках да говоря за това?

— Не мислиш ли, че е по-добре да разкажеш на хората. Престани да криеш от тях.

— Не искам.

— Ако искаш, аз мога да поразкажа тук-там с какво се занимаваш.

Разбрах какво има предвид. Въпреки това не ми стана приятно. Никога преди не говорех за работата си, а старите навици са упорити. Може би просто се инатях, но смятах, че мъртвите имат не по-малко права от живите. Ако хората в селото разберяха с какво съм се занимавал преди, нездравото им любопитство нямаше да има край. А и не знам как щяха да приемат твърде странните занимания на семейния си лекар. Добре осъзнавах, че в очите на другите тези два аспекта на работата ми са несъвместими.

— Моля те, недей — реших аз.

— Както искаш. Но да знаеш, че хората ще говорят.

Знаех, че е така, и въпреки всичко ми стана неприятно.

— Страхуват се. Знаят, че убиецът е някой от селото. И все пак им се ще да не е местен човек.

— Но аз съм си местен. Живея тук от три години.

Това прозвуча неискрено още в момента, в който го изрекох. Живеех и работех в Манхам, но не бях един от тях. Току-що ми го доказаха.