Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Беше потиснат. Не можех да го обвиня. Не бях експерт, но от опит знаех, че повечето серийни убийци бяха заловени или случайно, или защото бяха допуснали някаква изключително груба грешка. Те са като хамелеони. На пръв поглед са обикновени членове на обществото, които не се различават от останалите. Когато най-накрая биват разобличени, в първия момент приятелите и съседите им не могат да повярват. После, когато се замислят, околните се сещат колко странни и зловещи са им се стрували. Няма значение какви ужасни жестокости са извършили. Най-шокиращото в тези истински чудовища е, че изглеждат съвсем като нормални хора.

— Също като мен и теб.

Макензи почеса бенката на врата си. Видя, че го забелязах, и спря.

— Има нещо, което може да се окаже важно — гласът му прозвуча неестествено безразличен. — Един от свидетелите, който е разговарял със Сали Палмър по време на празненството, твърди, че била разтревожена, защото някой бил оставил пред вратата й умряла белка. Според нея това било отвратителна шега.

Помислих си за лебедовите крила върху тялото на Сали и за патицата, завързана за камъка сутринта, когато Лин Меткаф изчезна.

— Мислиш ли, че убиецът е оставил белката?

Макензи сви рамене.

— Може да са били деца. А може да е било някакъв знак или предупреждение. Като че ли е маркирал територията си. Вече знаем, че използва птици, за да заяви самоличността си. Няма причина да не използва и животни.

— А Лин Меткаф намерила ли е нещо подобно?

— В деня, преди да изчезне, е споменала на съпруга си, че е открила мъртъв заек на пътеката в гората. Може да е бил убит от куче или лисица. Сега няма как да разберем това.

Беше прав, но въпреки това беше интересно. Съвпадения се случваха както при убийствата, така и във всеки друг аспект на живота ни. Това, което досега знаехме за поведението на убиеца, не изключваше възможността да е толкова самоуверен, че да маркира например жертвите си предварително.

— Значи смяташ, че няма връзка, така ли? — попитах аз.

— Не казах това — отвърна той троснато. — На този етап няма какво друго да направим, Търсим човек с досие за проявена жестокост към животни. Няколко души си спомнят, че преди десет-петнайсет години са били избити доста котки и никой не е бил заловен и… Какво?

Поклатих глава.

— Ти самият каза, че тук не е като в града. Тук хората имат по-друго отношение към животните. Не казвам, че са безпричинно жестоки, но и не са особено чувствителни.

— Искаш да кажеш, че никой не би обърнал внимание на няколко мъртви животни — заяви той направо.

— Ако някой подпали куче насред площада, разбира се, че ще има реакция. Но тук сме сред природата. Непрекъснато умират животни.

Прие думите ми с нежелание.

— Съобщи ми какво си открил, след като изследваш кучето — каза той и се изправи. — Ако има нещо важно, обади ми се на мобилния.

— Трябва да ти кажа още нещо, преди да си тръгнеш.

Разказах му, че из селото е плъзнал слух, че са ме арестували.

— Боже мили! — въздъхна той, след като ме изслуша. — Това ще ти създаде ли проблеми?

— Не знам. Надявам се, че няма. Но хората са станали нервни. Ако те видят, че идваш в кабинета ми, ще започнат да си правят изводи. Не искам непрекъснато да им давам обяснения.

— Разбрах какво ми казваш.

Обаче не изглеждаше твърде разтревожен. Като си помисля, не изглеждаше и учуден. След като си тръгна, ми мина през ума, че сигурно е очаквал да се случи нещо подобно. Може би му изнасяше да служа за прикритие. Казах си, че това е нелепо. Но мисълта ме преследваше, когато отново се захванах да изследвам скелета на кучето.

Работех автоматично, подготвих и заснех следите, които ножът беше оставил върху шийния прешлен. Работата ми бе рутинна, трябваше да я свърша, за да се приключи със събирането на доказателства. Нямаше надежда да открия нещо важно. Когато поставих прешлена под микроскопа, вече знаех какво мога да очаквам. Все още го разглеждах, когато Марина влезе и ми донесе чаша кафе.

— Нещо интересно? — попита тя.

Отдръпнах се настрани.

— Виж сама.

Наведе се над микроскопа. След малко настрои фокуса. Изправи се и ме погледна озадачено.

— Не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Разрезът е назъбен, а не гладък като предишния. Ножът е оставил резки по костта. Казахте, че само назъбено острие може да остави такива резки.

— Точно така.

— Но какво значи това? Разрезът върху прешлена на жената беше съвсем гладък. Защо и този не е такъв?