Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Тина се усмихна едва-едва.

— Само ако можех, бих избягала от тук на секундата. Не мога да разбера такива като вас, които сами са пожелали да дойдат.

Настъпи тишина. Джени се изправи, беше пребледняла.

— Ще направя кафе.

Влезе в къщата, а мънистената завеса се залюля след нея.

— Божичко! — каза Тина, като че искаше да се извини. — Наистина ми е голяма устата. А и пийнах малко повече — добави и постави чашата си с вино върху масата.

Първоначално помислих, че се почувства неудобно заради мен, но после разбрах, че не е така. Не знам какво е накарало Джени да реагира по този начин, но нямаше нищо общо с мен.

— Тя дали е добре? — попитах.

— Май й писна от нетактичната й съквартирантка.

Погледна към къщата, чудеше се дали да не последва Джени.

— Виж какво, не ми е работа да приказвам, но мисля, че трябва да знаеш. Преди година е преживяла нещо неприятно. Затова е дошла тук, за да се махне.

— Какво нещо?

Тина поклати глава.

— Ако иска да ти каже, ще ти каже. Може би не трябваше да го споменавам. Просто… реших, че трябва да знаеш. Джени те харесва, така че… Господи, каква каша забърках. Забрави какво ти казах, става ли? Хайде де си говорим за нещо друго.

— Съгласен.

Умът ми все още бе зает с това, което току-що ми беше казала, така че започнах, без да се замисля:

— Та какви слухове сте чули по мой адрес?

— Сама си го изпросих, нали? — каза Тина и направи физиономия. — Нищо, просто клюки. Че полицията те е разпитвала и че си… ами, заподозрян. Опита се да се усмихне, но нищо не се получи. — Но ти не си заподозрян, нали така?

— Не, доколкото ми е известно.

Това й стигаше.

— Ето какво имах предвид, като говорех за това отвратително село. Винаги са готови да повярват на всякакви мръсотии. Когато се случи нещо подобно… — Махна с ръка. — Ето, пак се разпалих. Виж какво, ще отида да видя какво става с кафето.

— Мога ли да помогна?

Вече влизаше в къщата.

— Всичко е наред. Ще изпратя Джени да ти прави компания.

Тина си тръгна, а аз стоях в нощната тишина и разсъждавах върху думите й. Джени те харесва. Какво означаваше това? Или по-точно, какво мислех аз по въпроса? Казах си, че е пийнала и не трябва да обръщам голямо внимание на думите й.

Тогава защо изведнъж се почувствах нервен?

Станах и се приближих до ниската каменна стена, която ограждаше градината. И последната светлина беше угаснала, а полетата бяха потънали в мрак. Откъм езерото полъхваше лек бриз, заедно с него дойде и самотният вик на бухала.

Нещо прошумоля зад гърба ми. Беше Джени. Носеше две чаши. Отдръпнах се от стената и отново попаднах в светлината, която идваше от отворената кухненска врата. Стресна се, когато ме видя да излизам от сянката. Кафето се разля по ръката й.

— Извинявай, не исках да те стресна.

— Няма нищо. Не те видях.

Остави чашите и започна да духа ръката си. Подадох й салфетка.

— Добре ли си?

— Ще оживея — каза тя и обърса ръката си.

— Къде е Тина?

— Идва на себе си. — Отново вдигана чашите. — Не те попитах дали искаш мляко или захар.

— Нито едното, нито другото.

— Значи съм улучила — усмихна се тя.

Подаде ми чашата и се приближи до стената.

— На пейзажа ли се любуваш?

— На това, което все още се вижда.

— Прекрасен е, ако обичаш поля и езера.

— А ти?

Стояхме един до друг и съзерцавахме езерото.

— Да… Когато бях малка, татко ни извеждаше на разходка с платноходка.

— А сега плаваш ли?

— Не съм го правила от години. Обаче обичам водата. Трябва някой път да наема лодка. Съвсем малка, знам, че е прекалено плитко. Срамота е човек да живее до езерото и да не се разходи по него.

— Имам платноходка, може би ще ти хареса? — казах това, без да се замисля. Но тя ме погледна нетърпеливо. На лунната светлина видях, че се усмихва. Усетих колко близо стоим един до друг. Толкова близо, че можех да почувствам топлината на кожата й.

— Наистина?

— Не е точно моя. На Хенри е. Но ми дава да я използвам.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, че не се опитвах да ти намекна нещо.

— Знам. Във всеки случай малко физическо натоварване ще ми се отрази добре.

Сам се изненадах на думите, които изрекох. Какво правех? Погледнах към езерото. Добре, че тъмнината скриваше лицето ми.

— Какво ще кажеш за тази неделя? — чух се да изговарям думите.

— Чудесно! В колко часа?

Спомних си, че бях обещал да обядвам с Хенри.

— Нека да е следобед. Да те взема ли около три?

— В три е чудесно.

Почувствах усмивката в гласа й, макар че не я виждах. Побързах да отпия от кафето си. Почти не усетих, че изгори устата ми. Не можех да повярвам какво съм направил. Не само Тина имаше нужда да дойде на себе си.