Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Надявам се, не съжаляваш, че дойде — каза Джени.

— Не, все пак е първото ми посещение.

— Да, не навсякъде е така изискано.

— Да, така е.

Сведе поглед надолу.

— Ъъъ… не знам как да ти го кажа, но мисля, че се подмокряш.

Погледнах надолу и видях, че една бутилка е паднала, бирата се разливаше и попиваше в джинсите ми точно на чатала. Опитах се да се отдръпна, но тогава бирата започна да тече върху краката ми.

— Господи, просто не е за вярване — промълви Джени.

И двамата се засмяхме. В това време Тина се върна с чука.

— Какво ви става на вас двамата? — попита тя и в този момент забеляза мокрото петно върху панталона ми. — Да дойда след малко, ако трябва.

Първо поправихме масата, след това момичетата изровиха отнякъде едни широки, безформени шорти. Някога принадлежали на бивше гадже на Тина.

— Можеш да ги задържиш — каза тя и добави мрачно, — няма да дойде да си ги иска.

И нищо чудно, шарката им беше толкова крещяща. Въпреки това в тях се чувствах по-добре, отколкото в мокрите от бира джинси. Върнах се обратно в градината, а Тина и Джени се закикотиха.

— Хубави крака имаш — изкоментира Тина и двете отново прихнаха.

Месото цвърчеше върху горещата скара. Изядохме го заедно с хляба и салатата. Отворихме и бутилката вино, която бях донесъл. Започнах да наливам в чашата на Джени, а тя се поколеба.

— Съвсем малко.

— Сигурна ли си? — изгледа я Тина изпитателно.

Тя кимна.

— Да, съвсем малко.

Улови въпросителния ми поглед и направи физиономия.

— Диабетичка съм, затова внимавам какво ям и пия.

— Диабет тип едно или тип две?

— Все забравям, че си лекар. Тип едно.

Така и очаквах. Това беше най-разпространеният тип диабет сред хората на нейната възраст.

— Положението ми не е сериозно. Приемам ниска доза инсулин. Когато се преместих тук, веднага се консултирах с доктор Мейтланд и той ми изписа рецепта — добави, сякаш се извиняваше.

Предполагам, че се чувстваше неудобно, защото бе отишла при „истинския“ лекар, а не при мен. Нямаше защо да се тревожи. Бях свикнал с това. Тина потрепери малко пресилено.

— Ще припадна, ако трябва като нея да си бия инжекция всеки ден.

— Въобще не е толкова страшно — не се съгласи Джени. — Дори не използвам истинска игла, а една от онези специални писалки. И престани да говориш за това. Дейвид ще се почувства неудобно и няма да иска да си налее още вино.

— Боже, опази! — възкликна Тина. — Някой трябва да ми прави компания.

Не можех да поддържам нейното темпо. Но тъй като Джени настояваше, оставих да ми напълнят чашата още няколко пъти и пийнах повече, отколкото възнамерявах. Седмицата беше дълга и изморителна, а на следващия ден беше събота. Освен това ми беше приятно. Не можех да си спомня да съм се забавлявал толкова, откакто…

От много дълго време.

Настроението ни малко се развали, след като свършихме с вечерята. Беше се здрачило и в сумрака Джени се загледа в езерото. Видях, че лицето й помръкна, и се досетих какво ще каже още преди да го е изрекла.

— Все забравям какво се случи. Това ме кара да се чувствам малко… малко виновна, не знам дали ме разбирате.

— Искаше да отменим вечерята — обади се Тина. — Смяташе, че хората няма да одобрят, ако видят, че се забавляваме.

— Струваше ми се проява на неуважение — обърна се към мен Джени.

— Защо? — настоя Тина. — Само не ми казвай, че другите няма да гледат телевизия или да изпият по една бира в кръчмата. Случилото се е много тъжно и страшно, но не мисля, че трябва да си посипем главите с пепел.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Знам, но познавам хората наоколо. Ако вдигнат мерника на някого, няма спасение, независимо какво е направил или не е направил. — Тина спря за момент. — Не се изразих по най-добрия начин, но е вярно. — Изгледа ме продължително. — Ти вече го усети, нали?

Стана ми ясно, че слуховете са достигнали до тях.

— Тина — каза Джени предупредително.

— Няма смисъл да се правим, че не сме чули. Искам да кажа, че е съвсем естествено полицията да иска да говори с местния лекар. Но само един да се усъмни в нещо и вече всички са ти подписали присъдата. Още един пример колко тесногръди са хората тук.

— А на някои устите са големи — ядоса се Джени.

За пръв път показваше характер. Приятелката й сви рамене.

— По-добре да си го кажем направо. Толкова много слухове се носят наоколо. Познавам хората, израснах тук. Ти не си.

— Ти като че ли не харесваш много Манхам — намесих се аз, опитвайки се да сменя темата.