Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Не може ли да се стесни интервалът?

Въздържах се да не отговоря грубо. Цяла сутрин бях работил над уравненията, с които се определя часът на смъртта. Беше доста сложно — търсех зависимостта между лабораторните резултати, средната температура и другите климатични величини за периода, в който тялото на Сали Палмър е било навън. Най-големите загадки на живота бяха сведени до проста математическа формула.

— Съжалявам. Но като взема предвид всичко — ларвите и прочее, най-вероятно убийството е било извършено в средата на този интервал.

— Искаш да кажеш в петък в полунощ. За последен път е била забелязана три дни по-рано на празненството. — Изводът, който се налагаше от само себе си, накара Макензи да се намръщи. — Няма ли начин да ни дадеш такива данни и за кучето?

— Биохимичните процеси в организма на кучето са различни от тези при човека. Мога да направя същите изследвания, но това няма да ни помогне.

— По дяволите — измърмори той. — Въпреки това смяташ, че кучето е било убито по-рано.

Свих рамене. Бях стигнал до този извод въз основа на състоянието на трупа и наличието на насекоми около него. Липсваха ми обаче научни доказателства.

— Сигурен съм в това, но както ти казах преди малко, животинският организъм е различен от човешкия. Все пак мисля, че е било убито поне два-три дни по-рано.

Макензи стисна устни. Знаех какво си мислеше. Днес беше третият ден, откакто Лин Меткаф беше изчезнала. Ако убиецът следваше същия модел на поведение и я държеше затворена някъде, вече навлизахме в заключителната фаза на играта. Какъвто и да беше извратеният му график, времето й вече изтичаше.

Освен ако не успееха да я открият.

— Имаме резултати от анализа на веществото, което открих по един от нарезите върху прешлена на Сали Палмър — осведомих Макензи и погледнах записките си. — Въглеводород е. Доста сложен — около осемдесет процента въглерод, десет процента водород, малки количества сяра, кислород, азот и следи от метали.

— Какво значи това?

— Битум. Обикновен или градинарски битум. Може да се купи във всяка железария или магазин „Направи си сам“.

— Това ограничава полето на търсене.

Нещо проблесна в съзнанието ми — връзка, породена от нещо току-що казано. Опитах се да я възстановя, но ми се изплъзна.

— Нещо друго? — попита Макензи и недооформената мисъл напълно избяга от съзнанието ми.

— Няма друго. Трябва да изследвам следите от ножа върху гръбнака на кучето. Ако имаме късмет, ще се окаже, че е използван същият нож. С това работата ми приключва.

Макензи ме погледна така, сякаш бе очаквал този отговор, но надеждите му са били по-големи.

— А при теб има ли някакво развитие? — попитах аз.

Лицето му помръкна. Отговорът беше ясен.

— Работим по няколко версии — рече сковано.

Замълчах. След малко въздъхна и се разприказва:

— Нямаме заподозрян, нямаме свидетели, нямаме мотив. Така че краткият отговор е „няма“. Разпитвахме хората от врата на врата — нищо не излезе. Започнахме отново да претърсваме околностите, но го правим бавно, защото трябва първо да проверяваме за капани. Невъзможно е да се покрие такъв огромен район. Половината е някакво отвратително блато, а само Господ знае какви гори и канали има.

Поклати глава. Отново го обземаше отчаяние.

— Ако реши да скрие добре трупа й, никога няма да го намерим.

— Значи мислиш, че е мъртва.

Погледна ме измъчено.

— Участвал си в достатъчно полицейски разследвания. Колко често откриват жертвата жива?

— Случва се.

— Да, случва се — съгласи се той. — Хората и на лотария печелят. Честно казано, това е по-вероятно, отколкото да открием Лин Меткаф жива. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае. Криминалистите не намериха веществени доказателства нито в къщата на Сали Палмър, нито там, където открихме трупа й. Нищо не излезе и когато проверихме криминалните досиета и списъка на извършителите на сексуални престъпления. Достигнахме единствено до заключението, че престъпникът е физически твърде силен, познава добре гората и умее да ловува.

— Не ви помага много, нали?

— Не ни помага — усмихна се той кисело. — Щеше да ни помогне, ако това се беше случило в някой град, но в село като Манхам ловуването е начин на живот. Хората дори не му обръщат внимание. Който и да е извършителят, засега успява да остане в сянка.

— А какво става с психологическия профил?

— И там имаме същия проблем. Нямаме достатъчно факти. Профилът, който психолозите можаха да изградят, е толкова неясен, че от него няма никаква полза. Имаме работа с човек, който добре се ориентира сред природата, в добра физическа форма е и е сравнително интелигентен. В същото време е толкова дързък и невнимателен, че захвърля тялото на Сали Палмър така, че да бъде открито. Такива са поне половината мъже в селото. Като включим и околните села, вече имаме около двеста-триста потенциални извършители.