Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Не знаех, че ще идваш — започна той.

— И аз самият не знаех. Но след това, което се случи, не можех да оставя Линда да върви сама по пътя.

Той се изчерви и отмести поглед. Казах си, че трябва да се поуспокоя. Нямаше смисъл да го предизвиквам, защото след като си тръгнех, щеше да си го изкара на жена си.

Усмихнах се на Сам, който ни наблюдаваше от пода. Фактът, че в такава хубава лятна вечер си беше вкъщи, говореше, че все още не се е отърсил от случилото се, но изглеждаше по-добре от последния път. Попитах го какво ще прави по време на ваканцията и в един момент той дори се усмихна. Започваше да си възвръща предишната жизненост.

— Според мен е съвсем добре — казах малко по-късно на Линда в кухнята. — Съвсем скоро ще си бъде пак като преди. Вече е преодолял първоначалния шок.

Тя кимна разсеяно. Все още се чувстваше неудобно.

— За това, което казах преди… — започна тя.

— Забрави го. Радвам се, че ми каза.

Никога не ми беше минавало през ум, че хората могат да останат с погрешно впечатление. А трябваше да се досетя. Предишната вечер Хенри ме бе предупредил да внимавам. Мислех си, че пресилва нещата, но очевидно познаваше хората в селото по-добре от мен. Болеше ме не заради погрешната ми преценка, а защото хората, сред които живеех, бяха готови веднага да променят мнението си за мен.

Вече трябваше да съм наясно, че нещата винаги могат да се влошат още повече.

Погледнах през рамо, за да видя дали вратата към хола е затворена. От момента, в който срещнах Линда на пътя, ми се искаше да й задам един въпрос.

— В неделя — започнах колебливо, — когато Сам и Нийл откриха тялото, ти беше сигурна, че е на Сали Палмър, защото си я сънувала.

Линда миеше чаши и се суетеше около умивалника.

— Просто съвпадение, нищо друго.

— Тогава не каза това.

— Бях разстроена. Не трябваше да казвам нищо.

— Не се опитвам да преинача думите ти. Просто…

Просто какво? Вече и аз не знаех какво се надявах да докажа. Въпреки това упорствах:

— Питах се дали не си сънувала и нещо друго. Например Лин Меткаф.

За момент спря работата си.

— Никога не съм си представяла, че човек като теб може да се занимава с такива работи.

— Просто ми беше любопитно.

Погледна ме, сякаш ме преценяваше. Погледът й беше пронизващ. Започнах да се чувствам неудобно. Поклати бързо глава.

— Не.

После изрече нещо толкова тихо, че едва го чух.

Искаше ми се да я попитам още нещо, но в този момент вратата се отвори. Гари Йейтс ме погледна подозрително.

— Мислех, че си си отишъл.

— Тръгвам си.

Отиде до поръждавелия хладилник и го отвори. На вратата, килнат на една страна, бе залепен магнит във формата на усмихнат крокодил. На него пишеше: „Започни деня с усмивка.“ Извади една бира и я отвори. Отпи и се оригна, все едно ме нямаше.

— Довиждане — обърнах се към Линда.

Тя нервно кимна. Докато отивах към колата си, съпругът й ме наблюдаваше през прозореца. Подкарах към селото, а мисълта ми бе заета с думите на Линда Йейтс. След като каза, че не е сънувала Лин Меткаф, тя добави още нещо. Само две думи, които едва успях да доловя.

Все още.

Колкото и нелепи да бяха слуховете по мой адрес, не можех да не им обърна внимание. По-добре беше да им се противопоставя открито, отколкото да оставя клюкарите да говорят каквото им хрумне. Но когато се отправих към „Агнето“, бях обзет от мрачно предчувствие. Гирляндите по Паметника на мъченицата бяха повехнали и цветята имаха вид на умрели. Дано не е поличба. Така си помислих, когато преминах покрай полицейската каравана, паркирана на площада. Двама отегчени полицаи седяха пред нея на вечерното слънце. Изгледаха ме с безразличие. Паркирах пред кръчмата, поех дълбоко въздух и отворих вратата.

Влязох и първоначално си помислих, че Линда Йейтс преувеличава. Хората ме погледнаха и както обикновено ми кимнаха и ме поздравиха. Може би изглеждаха малко потиснати, но в това нямаше нищо чудно. Щеше да мине известно време, преди да започнат отново да се смеят и да се шегуват.

Отидох до бара и си поръчах бира. Бен Андерс стоеше в ъгъла и говореше по мобилния си телефон. Вдигна ръка за поздрав и продължи да разговаря. Докато наливаше бирата ми, Джак замислено наблюдаваше как златистата течност изпълва чашата. Помислих си с облекчение, че предупреждението на Хенри от предишната вечер е напълно неуместно. Та хората ме познаваха.

В този момент някой на бара се прокашля:

— Извън селото ли ходи?

Беше Карл Бренер. Обърнах се към него и усетих, че всички наоколо са се умълчали. Разбрах, че в крайна сметка Хенри е бил прав.