Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Отговорът е съвсем прост. Защото е бил направен с друг нож.

Месото все още беше светло на цвят. Капчици мазнина, подобни на пот, се стичаха по него, падаха през мрежата и цвърчаха върху горещите въглени. Димът бавно се виеше нагоре, разстилаше се като синя мъгла, а във въздуха се носеше остра миризма.

Тина бодна парче недопечено месо върху скарата и се намръщи.

— Казах ти, че не е достатъчно нагорещена.

— Остави ги още малко — посъветва я Джени.

— Ако ги оставя още малко, огънят ще загасне. Скарата трябва да е по-гореща.

— Няма да слагаш повече от онази течност.

— Защо? Както я караме, ще ни трябва цяла нощ.

— Не ме интересува. Това нещо е отровно.

— Хайде стига, умирам от глад.

Намирахме се в задната градина на скромната къща, в която живееха двете жени. Всъщност тя си беше заден двор. Представляваше малка неподдържана затревена площ, която от двете си страни граничеше с голяма поляна. Беше усамотена и само прозорците на спалнята на съседите гледаха към нея. Освен това имаше изглед към езерото, което беше само на неколкостотин метра.

Тина побутна още веднъж месото и се обърна към мен:

— Ти като лекар какво мислиш? Да рискуваме ли да се отровим с течността за разпалване на скара, или да умрем от глад?

— Направи компромис — предложих аз. — Свали месото от скарата и налей малко от течността. Така няма да поеме от миризмата и да се развали вкусът му.

— Добре, обичам практичните мъже — каза Тина и взе една кърпа, за да свали мрежата от скарата.

Отпих от бирата. Не бях жаден, но трябваше да си намеря занимание. Предложението ми за помощ беше отхвърлено, което не беше толкова лошо, като се имат предвид готварските ми умения. Но в момента нямаше какво да правя и това ме изнервяше. Джени изглеждаше също толкова притеснена. Стоеше до бялата маса и подреждаше хляба и салатите по-дълго, отколкото беше необходимо. Изглеждаше слаба и загоряла от слънцето. Беше облечена с бял потник и къси дънкови панталони. Поздравихме се, когато пристигнах, и след това почти не си бяхме проговорили. Всъщност, ако не беше Тина, надали щяхме изобщо да си кажем нещо.

За щастие тя беше приказлива и не оставяше разговорът да бъде прекъсван от неудобни паузи. Бърбореше почти непрекъснато. От време на време спираше монолога си, за да ми нареди да сложа подправки на салатата, да донеса кухненските салфетки и да ги сгъна на две или да отворя по една бира за трима ни.

Очевидно щяхме да сме само тримата. Чудех се дали да се чувствам облекчен, че няма да се наложи да се срещам с други хора, или да съжалявам, че няма да мога да се изгубя сред множество.

Тина напръска обилно скарата с течност за разпалване.

— По дяволите! — изруга тя и отскочи назад, когато лумнаха пламъци.

— Казах ти да не слагаш повече — засмя се Джени.

— Не съм виновна. Изля се повече, отколкото трябваше.

Всичко се обви в пушек.

— Вече е достатъчно топла — изкоментирах, когато горещината от скарата ни накара да се отдръпнем.

Тина ме тупна по рамото.

— Я донеси още по една бира.

— Може би първо трябва да преместим храната — предложих аз.

Бялата маса с непокритата храна върху нея беше обхваната от пушека.

— Мамка му! — Тина се спусна към облака дим и се захвана да мести чиниите.

— По-лесно ще е да преместим цялата маса — казах и започнах да дърпам масата.

— Помогни ми, Джен, ръцете ми са заети — извика Тина, а в ръката си държеше купа с макарони.

Джени не отговори, погледна я накриво и хвана масата срещу мен. Заедно, като ту я влачехме, ту я носехме, успяхме да я изместим далече от дима. Оставихме я на земята и краката откъм страната на Джени поддадоха. Масата се наклони, а чашите и чиниите се запързаляха към ръба.

— Внимавайте! — изкрещя Тина.

Спуснах се и успях да я задържа, преди нещо да е изпаднало. Поех тежестта. Ръката ми беше точно срещу ръката на Джени.

— Държа я. Можеш да пуснеш.

Джени се опита да остави масата на земята, но тя веднага се разклати.

— Мислех, че си я оправила — обърна се тя към Тина, която се беше притекла на помощ.

— Оправих я. Напъхах хартия, за да не се клатят краката.

— Хартия? Трябваше да я зачукаш здраво.

— Май не само тя се нуждае от чукане.

— Тина! — Джени се изчерви, но се опитваше да сдържи смеха си.

— Внимавай, гледай масата! — предупреди я Тина, когато масата отново се заклати.

— Не стой така, иди да донесеш чук или нещо подобно!

Тина бързо влезе през мънистената завеса, която висеше пред кухненската врата. Ние останахме навън да крепим масата и се усмихвахме смутено един на друг. Но ледът между нас вече се беше разчупил.