Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

— Нали помниш разговора ни онзи ден — за Крисчън и Уърдсуърт? Оттогава нещо ме гризе.

— В какъв смисъл те гризе?

— Ние сме приятели отдавна, Джейн, и мисля, че те познавам доста добре — той кимна сякаш на себе си, подчертавайки думите си. — Но ми се струва, че до онзи ден не бях осъзнал какво значение отдаваш на тази история за Флечър Крисчън. А бих казал, че от всички, с които съм работил, ти си последната, която би се оставила да бъде подведена от неоснователни слухове.

Джейн почувства как мускулите на врата й се напрегнаха.

— Много мило, Дан. Само че нали знаеш, всички ние си имаме слаби места — Артър Конан Дойл е вярвал във феи, Хю Тревър-Роупър повярва в автентичността на хитлеровите дневници. Аз вярвам в съществуването на изчезнала епическа поема на Уърдсуърт. Не си струва да си губиш времето с това.

— Добър опит, Джейн, но не мина. Не ти вярвам. Убеден съм, че в тази история има доста повече от това, което си ми разказала — и имам желание да ти помогна.

Джейн впери поглед в чашата си. Беше пазила тази тайна толкова дълго, че понякога започваше да се пита дали не е сънувала. Не беше казала никому, нито дори на Джейк, въпреки че го обичаше и въпреки факта, че ако имаше някой, който би могъл да потвърди автентичността на видяното от нея, това бе именно той. Или поне сигурно познаваше някой, който би могъл да го стори. А след като не допусна Джейк до тайната си, как би могла да допусне Дан? От друга страна, не можеше да се отрече, че той би могъл да й бъде от полза. Неговата аспирантска работа върху лингвистичните сходства в творчеството на поетите — романтици от Езерната школа би била от полза, ако тя пожелаеше да изтъкне някои типични за Уърдсуърт употреби на думи и синтактични структури. Но тя продължаваше да се колебае.

— Моля те, Дан, повярвай ми, няма нищо особено.

— Джейн, погледни ме — каза той. Гласът му звучеше сериозно и загрижено. Тя вдигна глава. — Мечтите са за това — за да ги преследваме. Как би се почувствала, ако се окаже, че наистина има нещо за откриване и го открие някой друг?

Това беше въпросът, който си бе задавала и тя безброй пъти. Тя отметна къдриците от лицето си и взе решение.

— Познаваш ли добре архивите от Дъв Котидж?

Дан я изгледа изненадано. Тя си каза, че каквото и да бе очаквал, явно определено не бе това.

— Работих с архива известно време — когато правех лингвистично сравнение между ранното творчество на Де Куинси и прозата на Уърдсуърт. Архивът е огромен — повече от петдесет хиляди документа, нещо подобно.

Всъщност те са толкова много, че никога не са били въведени в пълен каталог. Така или иначе, там скоро ще бъде отворена нова библиотека и научноизследователски център, така че голяма част от архивите са прибрани в кашони и чакат да бъдат пренесени на новото място. Затова са и практически недостъпни за човек, който би пожелал да ги проучи — Джейн замълча, пропъждайки последните си колебания.

— И така — продължи тя, — аз исках да прегледам някои семейни писма, и както можеше да се очаква, тъкмо това, което ми трябваше, се оказа прибрано за пренасяне. Само че аз познавам Антъни Катоу, директора на научния център, откакто бях ученичка. Работила съм там две лета поред и като студентка. Затова успях да убедя Антъни да ме пусне да си поровя в пакетираната документация. И сред всичко, което бях очаквала да намеря, попаднах на нещо, което не се споменава никъде в съответната литература.

— Драматична пауза — отбеляза сухо Дан. — Хайде, Джейн, ще умра от любопитство.

— Било е пъхнато по погрешка в един плик заедно с друго писмо — това, което се предполага, че трябва да бъде там. Съмнявам се, че някой някога го е забелязал. Разбираш ли, другото писмо, при което е било прибрано, практически не представлява никакъв интерес. Вероятно не е било пипано с години.

— Джейн! — повиши тон Дан.

Тя притвори очи за миг, призовавайки спомена за видяното в паметта си.

— Беше писмо от Мери Уърдсуърт до някой от синовете й. Предполагам, че става дума за Джон, защото тя споменава децата му, но не и жена му — а Джон е бил вдовец. „Скъпи мой сине, надявам се ти и децата да сте в добро здраве. През днешния ден открих нещо обезпокояващо, написано с почерка на баща ти. Сигурно ще се учудиш, като знаеш колко открити сме били винаги един с друг, че докато той беше жив, не съм подозирала нищо за това — а пък аз от сърце желая и да не го бях узнавала. Лесно ще разбереш защо баща ти е трябвало да го пази в тайна, докато беше жив, а и не ми е нареждал как да постъпя сега. Тъй като това те засяга отблизо, а може да причини и още много неприятности, ми се иска да оставя на теб решението за това, което трябва да се предприеме. Ще ти изпратя по сигурен човек това, което открих. Постъпи така, както намериш за добре.“ — Джейн отвори очи и погледна сериозно Дан. — Разбираш ли какво би могло да означава това?