Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Студеният нощен въздух и съзнанието, че ще трябва да слезе по някакъв начин от покрива я отрезвиха. Щом излезе през прозореца, го смъкна до първоначалното му положение и се плъзна по корем на плочите, а после запълзя внимателно, сантиметър по сантиметър, надолу по покрива. Когато стигна до самия ръб, разбра, че ще трябва да скочи направо на земята — пейката беше прекалено далеч от стената, за да разчита, че ще може да се спусне върху нея.

Беше й все едно. Чувстваше се непобедима. Увисна на улука, после се пусна — височината на къщата бе едва няколко фута, затова и Тенил се приземи леко върху меката пръст. Докато се изправяше, залитайки, нечии ръце паднаха тежко върху раменете й. Тя изръмжа и започна да се боричка, опитвайки се да се освободи, но усилията й бяха безсмислени. Противниците й бяха по-високи, по-тежки и по-силни. Само след секунди тя лежеше по лице в пръстта, а ръцете й бяха извити на гърба й.

Почувства докосването на студена пластмаса, после някакъв глас произнесе:

— Арестувам ви по подозрение в кражба.

Тенил направи гневна гримаса.

— О, по дяволите!

Скривалището ми гарантираше някаква сигурност, която ми бе много необходима, тъй като — излишно е да подчертавам — в моето състояние не можех нито да натоваря лодка, нито пък да вдигна платна и да потегля през опасните води около Питкеърн. Нямах друг избор, освен да остана там в продължение на няколко дни, измъчван от треска и изтощен. Главата ме болеше непрестанно, раната на рамото ме измъчваше. Под прикритието на нощта слизах с голяма мъка до водата, за да промия раната си — но нямах смелост за нещо повече. Знаех, че единственият ми шанс за оцеляване бе да изчезна напълно от погледите на туземците. Те бяха прекалено наивни, за да стигнат до извода, че може и да съм оживял, след като ме бяха оставили, убедени в смъртта ми. Що се отнася до изчезването на тялото ми, разчитах, че Изабела ще съчини някаква история — така и трябва да бе сторила, защото не забелязах никакви признаци, че са тръгнали да ме търсят.

Ригстън се взираше ядосано в упоритото дете, което седеше от другата страна на масата. Наложи се да изчака появата на предвидения от закона възрастен свидетел, преди да започне разпита, а човекът от социалните служби се бе забавил. Хлапето бе прекарало три часа в килията, където бе имало възможност да обмисли положението си. Той се надяваше престоят в килията да я е посплашил.

Бе преминал през встъпителните формалности, записани на касетофона, но Тенил бе отказала да потвърди идентичността си.

— Пукната дума няма да ти кажа, шефе — бе единственото, което бе произнесла досега.

— Никак не си помагаш — поде Ригстън. — Знам, че ти си Тенил Коул. Знам също, че лондонската полиция те издирва във връзка с убийство и палеж. Взехме отпечатъци от пръстите ти и те съвпадат с онези, които ни изпратиха от Лондон. Въпрос на време е да дойдат и да те отведат обратно в града. Освен, разбира се, ако ти не ни обясниш какво те свързва с четирите подозрителни смъртни случая тук — в такъв случай бих могъл да те задържа във връзка с провежданото от мен разследване.

Тя го изгледа мрачно изпод смръщените си вежди. Той не можеше да я разбере. Повечето тринайсетгодишни хлапета, с които си бе имал работа, обикновено се стряскаха толкова от обстановката и неговото присъствие, че рухваха като къщичка от карти. Но Тенил беше костелив орех — в това вече се бе убедил. Не беше много по-голяма от собствената му дъщеря, но бе толкова различна от нея, че сякаш идваше от друга планета.

— Цяла нощ оглеждаме местопрестъпления, Тенил — поде той, вече по-меко. — Открихме твои отпечатъци в четирите къщи — на Едит Клулоу, на Тили Суейн, на Еди Феърфийлд и на Лети Браунриг. Била си в къщите им, но не личи нещо да е задигнато, следователно тук не става дума за обикновена кражба. А сега те заловихме да излизаш от дома на Джени Райт с лист хартия, който ми се струва доста стар. Ще кажеш ли нещо по този въпрос?

Тенил поклати глава.

— Отбелязвам за протокола, че Тенил Коул поклати отрицателно глава.

Ригстън запретна ръкави и опря мускулестите си ръце на масата. После заговори по-тихо, почти поверително:

— Сега ще ти кажа как са се развили събитията според мен. Джейн Грешам те е укривала. Защо иначе лондонско хлапе като теб ще се навърта тук? А Джейн Грешам в момента издирва нещо и е въвлякла и теб в това търсене. Тя счита, че някой от местните жители притежава нещо, което тя много държи да намери. И тъй като не е успяла да открие търсеното по обичайните начини, е изпратила теб да го търсиш така, както умееш. Така ли е?