Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Една котка й показа пътя. Дългокосместа бяла котка, която излетя като стрела от храсталака, скочи на една градинска пейка, а оттам — на покрива на малка пристройка, който достигаше до стрехата на къщата. Котката задраска нагоре по каменните плочи, а после скочи на перваза на един прозорец и изчезна вътре. Тогава Тенил забеляза, че този прозорец е леко открехнат. Тя стъпи на облегалката на пейката и се хвана за водосточната тръба. Тръбата се заклати, но издържа тежестта й. При третия опит тя успя да се изтегли на покрива, после запълзя предпазливо по хлъзгавите плочи, ругаейки под нос.

Когато стигна прозореца, се вкопчи в рамката му, сякаш се беше добрала до спасителен пояс в бурно море. Надникна вътре, но не посмя да го вдигне нагоре, защото можеше да се окаже, че стаята е спалня на старицата. Не можа да види кой знае какво, но то беше достатъчно, за да се убеди, че стаята е празна — голият матрак на леглото с метални табли беше единственото доказателство, че това някога наистина е било спалня.

Тенил се опря здраво на стрехата и повдигна прозореца нагоре. Той проскърца, но не достатъчно силно, за да я стресне. Тенил се плъзна под него и скочи безшумно върху килима. Прекоси предпазливо стаята и едва не се препъна в бялата котка, която се усука, мъркайки, около глезените й.

На площадката имаше още котки — жълтеникавите им очи светеха в тъмното. Миришеше слабо на котешка урина и престояло месо. За свое учудване Тенил забеляза, че всички врати на етажа са отворени, и видя ясно, че завесите не са спуснати в нито една от стаите. Обиколи набързо горния и долния етаж и се увери, че къщата е празна. Тя въздъхна облекчено. Поне този път задачата й щеше да бъде лесна.

Започна от единствената спалня, която явно бе обитавана. Претърси я основно, но не откри нищо интересно. Във втората спалня резултатът беше същият. Затова пък в третата откри старо ковчеже с бакърен обков. В него нямаше нищо друго, освен снимки. Но когато Тенил извади всички снимки, забеляза, че ковчежето е по-плитко отвътре, отколкото изглеждаше от външната страна. Реши да рискува, изнесе го на стълбищната площадка, затвори всички врати и запали лампата. Когато огледа дъното по-внимателно, забеляза в единия му ъгъл тъничка кожена халка. Пъхна пръст в нея, дръпна и цялото дъно се вдигна, откривайки тайник, дълбок не повече от три сантиметра.

Тенил измъкна оттам тъничък сноп хартия. Хартията беше плътна, пожълтяла по ъглите, и бе станала трошлива от годините. Листовете бяха изписани от край до край със старомоден почерк, всички букви бяха украсени със заврънкулки. Първоначално не може да разбере нищо, но после изведнъж разчете встъпителните думи.

Днес си припомних времето, което прекарахме в Олфоксдън, както и подозренията, насочени към Колридж и мен, а именно, че сме били вражески агенти, и че сме събирали сведения като шпиони на Бонапарт. Спомням си и как Колридж настояваше, че здравият разум не би допуснал някой да повярва на такова предположение, че поети не биха били годни за такова начинание. Че всичко, което виждаме пред себе си, ние приемаме като материал за стиховете си, и че не бихме укривали тайни, ако те биха ни послужили да следваме призванието си.

Това е моментът, когато би трябвало да отекнат фанфари, помисли си тя замаяно — или барабани, или някой да запее „Алилуя!“ Това беше мигът на истината. Това, което държеше в ръце, бе писано от един от най-великите поети на този свят — и надали имаше човек, който да го е виждал. А тя го докосваше, вдъхваше миризмата на хартията, четеше го. Макар че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, тя действително бе обзета от истински възторг, граничещ с екзалтация. Седна на пода и започна да попива алчно написаното.

Нямаше представа колко дълго бе седяла така, свита на пода. Беше опиянена от вълнение, но най-сетне дойде на себе си и осъзна, че трябва да побърза да отиде при Джейн и да й съобщи новината. Обзе я изкушение да вземе със себе си целия ръкопис, но схвана инстинктивно, че такова решение би било погрешно. Порови се из листата, за да провери дали между записките в проза не е пъхната поемата — но стихове нямаше. Единственото, което откри, бяха бележки. Дали пък да не вземеше някой лист от средата на купчината — така Джейн щеше да й повярва, че казва истината. Щеше да бъде възнаградена за всичките си усилия, когато видеше как ще се измени лицето й, щом осъзнае какво държи в ръцете си.

Тенил избра произволно една страница и я пъхна внимателно между тениската и пуловера си. После прибра всичко така, както го бе намерила, и върна ковчежето на мястото му, като внимаваше да не остави следи в праха около него. Още бе като зашеметена от възторг, когато се упъти към прозореца, през който излизаха котките.