Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Джейн се взираше през прозореца на стаята си, притиснала мобилния телефон към ухото си.

— Защо тогава не й предложиш ти да останеш в къщата тази нощ? Така тя може да бъде в безопасност, бе да се налага да напуска дома си.

Джими захленчи.

— Джейн, мислех, че сме приятели — тя е същински кошмар.

— Знам. Не забравяй, че вече бях при нея — нахлулата внезапно мисъл накара Джейн да изстине от страх. Човек, който е бил в състояние да убие хладнокръвно четирима старци, може би нямаше да се стресне от присъствието на Джими. Последното, което искаше, бе да изложи и него на опасност. Трябваше да намери начин да отмени предложението си, без да засяга мъжката му гордост.

— Като си помисля — започна тя бавно, — и да останеш в къщата й, това няма да е кой знае каква гаранция за безопасността й. Не вярвам да спиш пред прага на спалнята й като вярно куче.

— Никакъв шанс.

— Е, в такъв случай няма друг изход — най-добре направо й кажи, че не е в безопасност, ако остане там сама, преди цялата история да се изясни.

Джими въздъхна.

— Предполагах, че ще кажеш така. Никак не ми се искаше да я плаша, разбираш ли. Прави се на много оперена, но всъщност си е просто една самотна старица, която обича дома си. Не ми се иска за нея къщата да се превръща в място, на което не се чувства в безопасност.

— Знам, но по-добре да бъде уплашена и в безопасност, отколкото мъртва.

— Пожелай ми успех — отвърна той мрачно. — Ако не ти се обадя след малко, да знаеш, че ме е изяла жив.

След като се озовахме сред дърветата, казах на Изабела да свали ризата ми и да я накъса на ленти за превръзки. Под мое ръководство тя успя да измайстори превръзка за раната ми, която спря кървенето. Когато се справихме с това, аз настоях да навлезем по-надълбоко в горичката. Докато си почивахме, обясних на Изабела, че е дошло времето да напуснем Питкеърн. Сега, когато туземците бяха усетили вкуса на собствената си сила, никога вече нямаше да бъдем в безопасност. Но тя постави ръката ми на издутия си корем и ми напомни за своето състояние. „Ти върви, щом трябва, съпруже, но аз не мога“. Аргументите й бяха необорими, а и аз знаех, че за разлика от мен тя няма да бъде в опасност. А и децата ми нямаше да пострадат — туземците от Отахейте държат много на децата, колкото по-светла е кожата им, толкова по-високо ги ценят. „Помогни ми тогава да стигна до брега под скалите“, казах аз. Тя изпълни молбата ми, и още преди да стигнем до моето скривалище, ние се сбогувахме със сълзи на очи. (Не ми се искаше тя да знае къде мога да бъда открит. С цената на горчив опит бях разбрал, че не мога да имам вяра на туземците, дори на тези, които бяха станали членове на собствените ни семейства, затова предпочетох да не я излагам на изкушения).

Юън Ригстън не беше членувал в организацията на скаутите като момче, но също като тях много държеше да бъде винаги готов. Независимо от думите на Ривър, той все още не вярваше на Джейн Грешам. Но искаше да бъде подготвен, преди отново да започне да я разпитва във връзка с нейния списък. А се налагаше да вземе и предохранителни мерки.

Смяташе да обиколи отново къщите на починалите, оглеждайки ги този път като местопрестъпления, независимо от това, че всякакви следи биха били заличени от екипите на бърза помощ и роднините, които са газили къде ли не. Все пак специалистите по пръстови отпечатъци биха могли да открият отпечатъци на човек, който не би имал основание да бъде на някое от тези места. Освен това щеше да се наложи да разговаря със семействата на починалите — или по-скоро семейството, защото всички те бяха роднини. Ригстън ги познаваше — и семейство Клулоу, и Феърфийлд, Суейн и Браунриг. Почтени хора, от местен корен, с развито обществено съзнание. Не бе имал поводи да арестува хора от този род, дори по-младите не бяха създавали проблеми под въздействие на алкохола, както се случваше с немалко тийнейджъри.

Беше изпратил Ривър до паркинга и й беше обещал да се видят по-късно. Преди новия развой на събитията бяха се уговорили да прескочат вечерта до Карлайл, да хапнат къри и да послушат изпълнители на местен фолклор в една от кръчмите, но сега това отпадаше. И двамата бяха на мнение, че се налага останалите трима покойници да бъдат аутопсирани, и Ривър беше категорична, че трябва да се заеме незабавно с тях. Един телефонен разговор със съдия-следователя бе достатъчен, за да получат съгласието му. Това беше положителната страна на работата в малък град, каза си Ригстън. Административният апарат можеше да бъде задействан по-бързо, отколкото в големите градове. Но и двамата надали щяха да приключат работа преди полунощ.