Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Такива нейни снимки нямаше да покажат никъде. Дори и в късните емисии, дори и в предаванията, които са забранени за непълнолетни.

Замисли се как ли се чувства Дона Дойл. По телевизията не споменаваха нищо за нея. Всички те бяха еднакви — въобразяваха си, че имат качества на звезди, а всъщност не бяха в състояние да събудят и най-слаб интерес у когото и да било. Но в неговите очи бяха съвършени — въплъщение на представите му за идеалната жена. Обичаше тяхното покорство, готовността им да повярват в това, в което искаха да повярват. И после — съвършеният миг, когато осъзнаваха, че на тази среща не ги чакат секс и слава, а страдание и смърт. Обожаваше израза на очите им в този момент.

Видеше ли този преход от обожание към ужас, лицата им изгубваха за него всякаква индивидуалност. Те вече не приличаха на Джили, всяка от тях се превръщаше в Джили. И тогава наказанието ставаше справедливо и лесно за изпълнение.

Несправедливостта на съдбата също го оправдаваше. Почти всички тези момичета говореха с обич за семействата си. Обичта им бе може би прикрита зад типичната за възрастта им раздразнителност и нетърпеливост, но беше очевидно, че техните бащи и майки, братя и сестри са привързани към тях — независимо от това, че заради долнопробната си готовност да се подчинят на желанията му тези малки уличници не заслужаваха такава привързаност. Той бе имал право да води живот като техния, а какво получи вместо това?

Гневът се надигаше у него, но самоконтролът се задейства незабавно — като термостат — и огънят бе потушен. Не беше нито време, нито място да изразходва такъв вид енергия. Имаше начин да намери отдушници за гнева си; безсмислените вайкания за това, от което е бил лишен, нямаха никаква стойност за него.

Той си пое дълбоко дъх няколко пъти и пренастрои чувствата си на друга вълна. Задоволство. Ето какво би трябвало да изпитва. Задоволство от добре свършената работа, от успешно неутрализираната опасност.

Ванс се закиска тихичко. Беше бръкнал с пръстче и бе извадил като черешки блестящите очи на Шаз Боуман, а безмълвният й писък бе проникнал до мозъка на костите му. Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагал. Не беше нужна голяма сила, за да извадиш окото от очната ябълка.

Жалко само, че не можа да види изражението на лицето й, когато й отряза ушите и наля киселината в гърлото й. Не смяташе, че ще му се наложи да повтори процедурата с някой друг, но ако това все пак станеше, нямаше да е зле да обмисли по-старателно последователността на действията си.

Въздъхна доволно и върна лентата от началото.

Ако Мики не държеше толкова да спазва до съвършенство сутрешната си програма, те щяха да научат за смъртта на Шаз от новините по радиото, или да видят съобщението по сателитната телевизия. Но Мики категорично отказваше да гледа каквито и да било новини за деня, преди да се озове зад затворените врати на офиса си в телевизионното студио. Докато закусваха, слушаха Моцарт, а после, в колата — Вагнер. Никой сътрудник в предаването не беше толкова глупав, че да подаде на Мики някой ежедневник, докато тя вървеше забързано от паркинга към кабинета си. А ако някой все пак го направеше, нямаше да има възможност да повтори грешката си.

Бяха си легнали много рано, защото трябваше да стават рано сутринта, доста преди късните новини, които Джако бе видял. Затова и Бетси първа се стресна, когато видя снимката на Шаз. Макар й избледнели от печата, сините й очи веднага привличаха вниманието.

— Боже мили — прошепна Бетси и отиде при бюрото на Мики, за да прегледа по-подробно сутрешните вестници.

— Какво има? — попита Мики, без да спира обичайната процедура — съблече сакото си, сложи го на закачалка и провери да не се е намачкало.

— Мики, виж — Бетси тикна в ръцете й „Дейли Мейл“. — Нали това е следователката, която беше у нас в събота? Помниш ли, точно когато тръгвахме?

Още преди да погледне снимката, Мики видя тлъстите черни букви. ЗАКЛАНА — гласеше заглавието. Едва тогава спря поглед на усмихнатото лице на Шаз Боуман под униформената полицейска шапчица.

— Не е възможно да има две жени с такова лице — каза тя. Отпусна се тежко на едно от креслата за посетители и зачете мелодраматичната статия, предназначена за епитафия на Шаз. Думи от рода на „кошмарно“, „кърваво“, „касапин“, „агония“ се набиваха в очите й и като че ли я притискаха към стената. Стори й се, че всеки момент ще повърне.