Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Телефонът иззвъня и прекъсна самобичуването й. Тя сграбчи слушалката още при второто иззвъняване. И най-тежкото покаяние не можеше да наруши професионалните й инстинкти. Не можеше да остави телефона да звъни на бюрото й.

— Инспектор Джордан — каза тя глухо.

— Шефе, Лий е на телефона — гласът му звучеше по-оживено, отколкото би могло да се очаква при такива обстоятелства. Дори непривлекателна личност като Дай Ърншоу имаше право на малко проявена скръб от страна на колегите си.

— Какво става? — попита грубо Карол и се завъртя на стола, за да може да гледа към пустия, брулен от вятъра кей.

— Открих колата й. Паркирана до един от складовете, така че да не се набива на очи. Шефе, била е взела касетофончето си. Беше на седалката до шофьора, затова повиках едно момче от пътна полиция да ми отвори колата. Всичко е записано — име, време, пътят, по който се е движил обекта, крайната цел, всичко. Има повече от достатъчно материал да приберем Бринкли!

— Добре свършено — каза тя мрачно. По-добре от нищо, но това не можеше да заличи вината й. Когато кажеше на Тони, че в крайна сметка се е оказал прав, и той нямаше да го приеме като достатъчна компенсация. — Донеси го, Лий.

Обърна се да затвори телефона и видя Джон Брандън, застанал на прага. Понечи уморено да се изправи, но той й направи знак да остане на мястото си и прегъна високата си фигура в един от неудобните столове за посетители.

— Лоша работа — поде Брандън.

— Вината е само моя — каза Карол. — Не ги следях достатъчно отблизо. Оставих ги да се оправят сами с операция, която считаха за безсмислена. Не я приеха сериозно, и сега Дай Ърншоу е мъртва. Трябваше да не ги изпускам от очи.

— Странното е, че е отишла сама — каза Брандън. Думите бяха достатъчен упрек дори без укорителното му изражение.

— Това не беше първоначалният ни план — каза безизразно Карол.

— Заради теб и себе си се надявам, че ще можеш да го докажеш.

Това не беше заплаха. Карол видя съжалението в очите му.

Тя се взря невиждащо в олющения плот на бюрото си.

— Точно сега това не може да ме обезпокои особено, сър.

Брандън я изгледа сурово.

— Е, мисля, че въпреки всичко е време да се разтревожите, главен инспектор Джордан. Дай Ърншоу не може да си позволи лукса да се отдава на самосъжаление. Заради нея сме длъжни да заловим убиеца. Кога мога да очаквам арест?

Засегната, Карол трепна и го погледна ядосано.

— Веднага щом следовател Уитбред донесе доказателствата, сър.

— Добре — Брандън стана. — Когато си изясните достатъчно всичко, което се е случило тук снощи, ще поговорим. — По лицето му трепна едва забележима усмивка. — Ти не си виновна, Карол. Не можеш да дежуриш двайсет и четири часа в денонощие.

Карол гледаше вратата, която се бе затворила зад гърба му, и се чудеше колко години са му били необходими да се научи да приема неизбежното. После, като прецени всичко, което знаеше за него, се замисли дали наистина се е научил да го прави, или просто криеше по-умело преживяванията си.

Леон се огледа объркано.

— Мислех, че Нюкасъл е последното място на света, където мъжете са все още мъже, а овцете има от какво да се страхуват.

— Какво му е на вегетарианския ресторант? — попита спокойно Крис Дивайн.

Саймън се ухили.

— Само се преструва, че си пада по сурови бифтеци — той отпи предпазливо от чашата си. — Но пиенето си го бива. Как откри това място?

— Не питай, за да не изпадаш в неудобно положение, драги. Просто се довери на висшестоящия офицер, особено ако е жена. И тъй, какво сме свършили? — попита Крис. — Аз не постигнах нищо, като показвах снимката на гарата. Никой не помни да я е виждал — нито в бюфета, нито на касата, нито на павилиона за книги.

— Същото важи и за автогарата — докладва Саймън. — Ни следа. Освен дето един от шофьорите попита: „Това не е ли момичето, което изчезна в Съндърланд преди няколко години?“

Те се замислиха мрачно над иронията в случая.

— Аз може и да съм попаднал на нещо — каза Леон. — Говорих с един от кондукторите, и той ме прати в едно кафене, където се събирал целият персонал по време на почивка. Седнах с тях и им показах снимките. Един от тях беше почти сигурен, че я е видял на влака от Карлайл. Помнеше я, защото тя го попитала два пъти кога точно пристига влакът във Файв Уолс Холт, и дали няма закъснение.

— Кога е било това? — попита Крис и дори му поднесе цигара.

— Не можеше да каже с точност. Но според него било преди около седмица и половина.