Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Не съм мислел, че тя може да е в опасност — измънка той жално.

— Ние си получаваме заплатите, защото сме постоянно в опасност — каза рязко Карол. — А сега не ми се мяркай повече пред очите и се моли да не те върнат в полицията, защото в цял Източен Йоркшир няма да има едно ченге, което да се съгласи да те докосне дори с маша.

Тейлър излезе заднешком и притвори внимателно вратата зад себе си.

— Браво — каза си Карол под нос. — Добре я даваш за човек, който твърди, че никога не би прехвърлил собствената си отговорност другиму.

После отпусна глава върху ръцете си. Знаеше, че следствието надали ще докаже някаква нейна вина. Но това не й пречеше да смята, че е не по-малко виновна за смъртта на Дай Ърншоу от Томи Тейлър. Освен това, щом тялото бъдеше официално идентифицирано, тя бе тази, която трябваше да съобщи трагичната вест на родителите й.

Поне нямаше защо да се безпокои за Джако Ванс и Дона Дойл. Тази работа сигурно вече бе поета от съответните органи.

Когато Крис Дивайн беше споменала „обикаляне на хорските къщи“, Саймън и Леон си бяха представили спретнато малко селце с две-три улици. Никой от тях не бе имал представа за размерите на района, обслужван от гарата, която се намираше на половин път между Карлайл и Хексъм. Като изключим разпилените къщурки на Файв Уолс Холт, наоколо имаше ферми, малки имения, групички някогашни селски къщи, обитавани сега от хора, които работеха в близките градове, вили и пренаселени общински жилища, които се появяваха на най-абсурдни места из околните долини. Накрая влязоха в едно бюро за туристическа информация и си купиха подробни карти на околността.

Когато пристигна и Кей, тримата си разпределиха района и се споразумяха да се срещнат отново на гарата в късния следобед. Задачата беше неблагодарна, но Кей се справяше най-добре. Хората винаги бяха по-склонни да разговарят с жена, отколкото с мъж, появил се неочаквано на прага им. До края на следобеда тя бе разговаряла с двама души, които може и да бяха видели Дона Дойл. И двамата твърдяха, че са я видели във влака, с който се прибираха от работа, но и двамата не бяха сигурни за датата.

Беше успяла да разбере и къде се намира убежището на Джако Ванс. В една от къщите, които посети, живееше човекът, който бе сменял черните каменни плочи на покрива на някогашния параклис само преди пет години. Кей засегна темата съвсем мимоходом и прояви подчертано клюкарски интерес към Ванс, така че човекът не заподозря нищо. Най-много да спомене тази вечер в кръчмата, че полицай или не, жената си е жена, особено когато става дума за прочут мъж с хубава усмивка и още по-хубава банкова сметка.

Когато тримата се срещнаха, тя бе успяла да добави още няколко подробности към събраната информация. Ванс бе купил мястото преди дванайсет години, около шест месеца след злополуката. Тогава от параклиса били останали само четирите стени и покрива, и той хвърлил доста пари, за да го направи годен за живеене. Когато се оженил за Мики, местните жители очаквали, че ще идват във вилата за уикендите, но той я използвал по-скоро, когато искал да остане сам. Освен това оттук му било удобно да отива до болницата в Нюкасъл, където работел на доброволни начала. Никой не знаел защо е избрал точно това място. Нямал близки наоколо, никой не знаел някой от семейството му да произхожда от този район.

Сведенията й развълнуваха Леон и Саймън. Те самите не бяха открили кой знае какво, освен няколко несигурни предположения на разпитваните, че може и да са виждали Дона. Един бе казал, че я е виждал на паркинга на гарата, качила се на някаква кола — но не помнеше нито датата, нито часа, нито марката на колата.

— С такива показания доникъде няма да я докараме — каза Леон. — Хайде да прескочим до вилата на Ванс.

— Тони каза да не ходим — възрази Саймън.

— И аз не мисля, че идеята е много разумна — додаде Кей.

— Че какво може да стане? Вижте какво, ако е взел хлапето от гарата и го е отвел на онова място, някой наоколо може да е видял нещо. Не можем просто да се върнем в Лийдс. Практически нищо не сме научили.

— Трябва първо да се обадим на Тони — настоя Саймън.

Леон вдигна очи към небето и въздъхна.

— Добре — предаде се той, извади демонстративно мобилния си телефон и набра някакъв номер. Кей и Саймън изобщо не се сетиха да проверят какъв е набраният номер. Двамата чуваха упорития непрекъснат звън. Накрая Леон каза тържествуващо:

— Ето, виждате ли, не отговаря. Какво толкова има в това, че ще идем там да поогледаме? Разбирате ли, детето може да е живо! Не можем да си седим на задниците до Коледа! Трябва да направим нещо!