Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Той вдигна глава и прочете в очите й съчувствие. После кимна натъжено.

— Оттук нататък работата ни трябва да има официален характер, и затова е важно да не допускаме обвинения, че излизаме извън контрол, както е станало с Шаз.

Карол отдръпна ръката си от неговата.

— Радвам се, че го каза, защото започвам да се притеснявам. В крайна сметка, събрали сме такива сериозни доказателства, без да имаме пряка връзка със следствието. Нямаме и никакво оправдание да задържаме нито едно от доказателствата, освен обичайното „Ами останало е в чантата ми, шефе“. Представям си как защитата ще ме накълца на кайма. „И така, инспектор Джордан, вие искате съдебните заседатели да повярват, че сте тръгнали като единак на поход за справедливост, която вие — само вие, срещу цялата полиция на Западен Йоркшир от другата страна — сте били в състояние да извоювате. И че в този процес по някакъв начин сте попаднали на единственото доказателство, което свързва моя клиент с убийството на следовател Боуман, жена, която е виждал един път през живота си, и то за по-малко от час? А какво работеше брат ви, инспектор Джордан, бихте ли повторили? Вълшебник в компютърния бизнес, описанието отговаря на истината, нали? От онези майстори, които могат да превърнат дигиталния образ във всичко, което си поискат?“. Всичко това трябва вече да се движи от централата в Западен Йоркшир, за да могат да изградят стабилно обвинението.

— Знам. Очаквахме, че ще настане момент, в който ще престанем да си играем на самотни рейнджъри, и той вече настана. Ще трябва да прикрием и теб по някакъв начин. Утре сутринта отивам право в отдел „Убийства“. Как ти се струва?

— Не искам да си измивам ръцете, Тони — каза тя настоятелно. — Но ако не въвлечем официално полицията, ще го изтървем.

Чувствата му към нея се надигнаха в топъл прилив.

— Никога не бих могъл да постигна всичко това сам. Когато Джако Ванс застане на скамейката на подсъдимия, то ще бъде благодарение на твоята помощ.

Преди тя да успее да отговори, телефонът й иззвъня и разсече като с брадва близостта между двамата.

— Да му се не види! — каза тя и натисна копчето. — Инспектор Джордан на телефона.

От другата страна се разнесе познатият глас на Джим Пендълбъри.

— Май нашият човек се е развилнял отново, Карол. Този път е фабрика за бои. Изгоря като факла.

— Идвам веднага, Джим. Може ли да ми обясниш как да стигна?

Още преди да го помоли, Тони беше приготвил лист и химикалка, побутна ги към нея и тя започна да драска припряно. После благодари, прекъсна връзката и остана за миг със затворени очи. Отвори ги, набра друг номер и се свърза с централата в своя участък.

— На телефона инспектор Джордан. Има ли повиквания от сержант Тейлър или следовател Ърншоу?

— Не, госпожо — отговори непознат глас. — Уговорката ни е да не търсят връзка, освен ако не се случва нещо около техните обекти.

— Опитайте да се свържете с тях и да им кажете, че ще ги чакам на мястото на пожара във фабриката за бои — индустриална зона „Холт“. Дочуване.

Карол погледна озадачено Тони.

— Излиза, че сме сбъркали.

— Подпалвачът ли е?

— Ударил е отново. Но нито Томи Тейлър, нито Дай Ърншоу са се обаждали, така че явно не е нито един от двамата заподозрени — тя поклати глава. — Явно трябва да започваме отначало. Най-добре да тръгвам, за да разбера какво става всъщност.

— Дано имаш късмет — каза Тони, докато тя навличаше шлифера си.

— Ти ще имаш нужда от повече късмет за разговора си с Уортън и Маккормик — каза Карол, докато вървяха към антрето. На прага тя се извърна импулсивно и постави ръка над лакътя му. — Не се тормози толкова заради Шаз. — Притисна се към него и го целуна по бузата. — Най-важното сега е Джек Хубавеца да си получи заслуженото.

И изчезна в нощта. Лек дъх от парфюма й остана след нея.

Над мътното неоново сияние се беше ширнало ясно звездно небе. От своята наблюдателница под покрива на дома в Холанд Парк Джако Ванс се взираше в лондонската нощ и си представяше как се виждат звездите над Нортъмбърланд. Там го чакаше единствената недовършена работа, единствената нишка, от която можеше да се разплете и изчезне защитното му покритие. Време беше Дона Дойл да умре.

Всъщност доста отдавна не му се бе налагало да убива. Той не обичаше да убива. Това, което го привличаше, бе процесът на разпадане на човешката личност, постепенната деградация под въздействието на болката и инфекцията. Припомни си една, която опита да се държи предизвикателно. Отказваше да яде, да пие, и да ползва химическата тоалетна. Създаде му проблеми, но не издържа дълго. Беше си направила сметката без инфекциите, които тръгваха от натрупването на екскременти по пода. Единствената й цел беше да бъде достатъчно отблъскваща, та той да не я докосва, но не постигна и нея.