Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Тук е Танго Чарли. Танго Алфа, чуваш ли ме? Край.

Тя запали колата. Внимаваше да не се поддаде на рефлекса да включи фаровете. Бринкли беше извадил колата на улицата и я подкара. Мигачът му сигнализираше десен завой. Тя също подкара бавно, без светлини, и го настигна по алеята, която прекосяваше квартала и се вливаше в главната улица.

Дай включи отново радиостанцията и повтори съобщението за сержант Тейлър.

— Танго Чарли търси Танго Алфа. Обектът излезе, чуваш ли ме? Танго Алфа, чуваш ли ме? Край.

На главната улица Бринкли зави вляво. Тя преброи до пет, включи фаровете и пое след него. Той се насочваше към центъра на града, който беше на три мили оттук, движеше се с равна скорост, малко над позволената. Не караше прекалено бавно, за да не би някой патрул да го заподозре, че е пиян, но и не бързаше толкова, че да го спрат за превишена скорост.

— Танго Чарли търси Танго Алфа.

Тя изруга мислено безотговорния си шеф. Имаше нужда от помощ, а той бе изчезнал някъде. Помисли дали да се обади в централата, но те щяха да изпратят три патрулни коли наведнъж, и да подплашат всякакви подпалвачи на територията на графството.

— О, да му се не види — простена тя. Бринкли се отклони от главната улица и навлезе в мрачните улички на един индустриален квартал. По всичко личеше, че имат попадение. Тя отново изгаси фаровете и го последва предпазливо. Когато се озова между високите стени на околните сгради, реши, че е време да повика на помощ някой от униформените колеги. Увеличи звука на радиостанцията и заговори в микрофона:

— Делта Три търси контрол. Край.

По радиостанцията нещо изпращя, после настана пълна тишина. Сърцето й се сви, защото разбра, че е на едно от малкото места в града без радиовръзка. Със същия успех би могла да поиска помощ, ако се намираше в черна дупка в пространството.

Нямаше друг изход. Трябваше да се справи сама.

Дона Дойл вече не чувстваше болки. Носеше се из топлите вълни на бълнуването, виждаше спомените си като в криво огледало. Баща й беше още жив. Двамата бяха заедно в парка, той я подхвърляше нагоре, а дърветата й махаха с клони. После клоните им се превърнаха в ръце. Дона беше заобиколена от приятелите си. Играеха на някаква игра. Всичко й се струваше по-голямо от обикновено, защото тя беше само на шест години. Цветовете се размазаха и сляха — вече беше карнавалната седмица, платформите на шествието сякаш се разтапяха като пъстроцветно желе по улиците.

Ето я и нея — в центъра на шествието. Стоеше върху пиедестал, движен от малък камион, покрит с хартиени цветя. В трескавото си бълнуване тя виждаше цветята огромни, като зелки. Беше облечена като Принцеса на розите и сияеше цялата сред пластовете колосани фусти. Великолепието на случая я караше да забравя, че в този топъл следобед кожата й се възпаляваше от допира на изкуствената материя и че краищата на пластмасовата диадема се забиват в меката плът зад ушите й. Докато се рееше в мъглявината между бълнуване и действителност, Дона се чудеше защо слънцето припича с такава тропическа ярост, та я избиваше пот, а после по тялото й плъзваха тръпки.

Някъде встрани, извън съзнанието й, отеклата, посиняла плът, която висеше безполезно край тялото й, продължаваше да гние и да изпраща отрови в тялото й, достигнало предела между отравяне и оцеляване. Вонята на гнило и разкапаната плът бяха само външни белези на по-дълбок гнилостен процес.

Тялото й очакваше с нетърпение смъртта да постави начало на окончателното му разложение.

Когато излезе от колата, за да затвори вратата на гаража, Алан Бринкли забеляза, че дъхът му излиза на облачета в нощния въздух. Нощта беше мразовита. Зимата затягаше прегръдката си. Добре, че нямаше да се наложи да ходи дълго пеш до набелязания обект. Щеше да е неприятно, ако пръстите му премръзнеха и започнеше да пипа несръчно. Но пък скоро щеше да се посгрее на хубав огън, мислеше си той насмешливо, докато чакаше отоплението на колата да се включи на пълни обороти.

Беше избрал една фабрика за бои, която се намираше в най-отдалечения край на един индустриален квартал към края на града. Този път не се налагаше да оставя колата си надалеч, защото точно до фабриката имаше авторемонтна работилница. Край нея винаги имаше паркирани по няколко коли на различни етапи от боядисване или ремонт. Една повече нямаше да направи впечатление никому. Не че имаше кой да я забележи. Знаеше със сигурност, че пазачът, който охраняваше обектите в района, никога не е на мястото си между два и три и половина. Беше го следил достатъчно дълго, за да разбере, че човекът е жертва на алчността на шефовете си. Възложено му беше да охранява прекалено много обекти и той нямаше възможност да държи всички едновременно под око.