Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Навлезе в тесния проход между високите складови постройки, през който се навлизаше в квартала, и насочи бавно колата към авторемонтната работилница. Загаси мотора и фаровете, после провери още веднъж да не е забравил някоя от необходимите му вещи. Всичко си беше на място — канапът, вмирисаната на бензин медна запалка, пакет със седемнайсет цигари, омачкан кибрит, снощният вечерен вестник, швейцарското джобно ножче и смачканата носна кърпа, изцапана с машинно масло. Приведе се напред и извади от жабката малкото, но мощно фенерче. После затвори очи и си пое три пъти дълбоко дъх. Беше готов.

Излезе от колата и бързо се огледа. Погледът му се плъзна по колите край авторемонтната работилница. Мерна и предната част на един воксхол, паркиран край склада, точно на завоя на уличката, която водеше насам. Не си спомни, че само преди минути, когато той минаваше по този път, воксхолът не беше там. Не се чуваше шум на двигател, не светеха и фаровете, и той не видя нищо обезпокоително. Когато се убеди, че наоколо не се забелязва движение, той се упъти към фабриката за бои. „Този път ще бъде голямо шоу“, мислеше си той със задоволство. Нищо чудно, когато фабриката рухне, да повлече със себе си и съседните сгради. Още няколко такива пожара и Джим Пендълбъри, ще не ще, трябва да плюе на бюджета и да го назначи на постоянна работа. Това нямаше да му помогне да изплати дори лихвите на дълговете, които двамата с Морийн бяха успели да натрупат, но щеше да държи кредиторите на разстояние, докато Алан намери начин да разреши проблемите им веднъж завинаги.

Бринкли тръсна глава, за да пропъди тревожните мисли и ужаса, които се надигаха всеки път, когато допуснеше сянката на дълговете да падне върху него. Не можеше да си свърши работата, ако не работи съсредоточено, а спомнеше ли си сумата, която дължеше, му се завиваше свят, така че дори не би могъл да прекоси улицата. Непрекъснато си повтаряше, че върши това, защото няма друг начин да оцелее. Онзи нещастник, който загина последния път, вече бе изгубил битката, която Бринкли тъкмо започваше да води. С него нямаше да стане така. Той щеше да се справи. Затова сега трябваше да не се разсейва и да се опита да постигне целта си, без да го хванат.

Хванеха ли го, всичко пропадаше. Тогава никога не би могъл да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.

Бринкли плъзна ръка между големия контейнер за боклук и стената на фабриката. Пръстите му напипаха найлоновия плик, който бе оставил тук по-рано. Този път най-удобен за влизане беше прозорецът на канцеларията. Това, че всеки, който би минал пеш или с кола по уличката между сградите, би го видял веднага, не го безпокоеше особено. Никъде наоколо не се работеше нощна смяна, пазачът щеше да се върне едва след час, а фабриката за бои беше последната постройка в дъното на уличката, препречено с ограда от телена мрежа, висока два метра. Никой не би минал оттук за по-пряко.

За пет минути успя да влезе вътре. Минаха още седем, докато инсталира запалителното устройство. Цигареният дим започна да се вие нагоре, приятният му аромат се смесваше с острата химическа миризма на боите, просмукала се навсякъде във фабриката. Боите щяха да пламнат като огнен стълб в пустинята, мислеше доволно Бринкли, докато се измъкваше по тъмния коридор, без да откъсва очи от тлеещия фитил.

Заопипва зад себе си, за да отвори вратата на канцеларията, откъдето бе влязъл. Но вместо да минат през празно пространство, пръстите му докоснаха топла материя. Стреснат, той се обърна рязко и лъчът на фенерчето плисна в очите му, сякаш някой го бе полял с чаша вино. Заслепен, той примигна, за да се предпази от светлината. Опита се да мине през входа, но както беше зашеметен, само се блъсна в стената край нея. Светлината се измести и той чу щракането на затваряща се врата.

— Предай се — каза женски глас. — Алан Бринкли, арестувам те по подозрение в подпалвачество…

— Не! — изрева той като пленено животно и се хвърли с цялото си тяло напред към светлината. Двамата се сблъскаха и паднаха на пода със сплетени крайници, сред трясъка на падащи мебели. Жената под него се боричкаше и се дърпаше като разярена котка, но той беше по-силен и по-тежък — мускулите на тялото му бяха добре тренирани през годините работа в пожарната.

Тя се опита да го удари с фенерчето, но той отблъсна удара с рамо, фенерчето се търколи по пода и спря пред един шкаф. Остана там, като продължаваше леко да се поклаща и полюляващият се лъч осветяваше сцената. Той можеше да види лицето на жената, сгърчено в упорита гримаса, докато тя се опитваше да се освободи. Една мисъл прекоси панически мозъка му — щом той виждаше нея, и тя можеше да види него.