Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Хванеха ли го, всичко пропадаше. Тогава никога не би могъл да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.

Вдигна коляно към корема й и се наведе напред, за да я притисне и да й изкара въздуха. После притисна с ръка гърлото й и така я прикова към пода. Езикът й излезе от устата, докато се бореше отчаяно за глътка въздух. Тогава той я сграбчи за косата със свободната си ръка й дръпна рязко главата й напред, продължавайки да притиска гърлото с другата си ръка. Чу как нещо изпука и тялото й се отпусна в ръцете му. Всичко свърши.

Той се претърколи встрани от нея и остана да лежи на пода, свит на кълбо. В гърлото му се надигна хлипане. Какво беше направил? Знаеше много добре отговора, но въпросът се въртеше непрестанно в главата му. Изправи се на колене, провесил глава като провинено куче. Не можеше да я остави тук. Щяха да я намерят прекалено скоро. Трябваше да я отнесе някъде другаде.

От устните му се откъсна стенание. Насили се да докосне плътта, която въображението му вече рисуваше като студена и безжизнена. Успя да нарами тялото на жената — както го бяха учили да изнася спасените от пожари. Изправи се със залитане, мина тромаво през вратата и се върна при запалителното устройство. Мина от другата страна на фитила, откъдето вече се носеше остра миризма, и стигна до складираните кутии боя, готови да бъдат натоварени на другия ден. Огънят щеше да бъде най-силен тук и нямаше да остави много материал за лаборантите от съдебна медицина. Със сигурност няма да намерят нищо, което да го свърже с нея. Той пусна тялото и то се търколи на пода.

Бършейки сълзите от очите си, Бринкли се обърна и хукна назад. Нощният хлад го обгърна в приятелската си прегръдка. Как бе могъл да стигне дотук? Как бе възможно слабостта му към хубавите неща от живота, към весело прекарване на времето да го доведат до това място? Идеше му да падне на земята и да завие като вълк. Но трябваше да стане, да отиде до колата си, и да отговори на сигнала на пейджъра. Призоваваха го в пожарната. Трябваше да се справи с всичко това. Не за себе си, заради Морийн.

Защото хванеха ли го, всичко пропадаше. Никога нямаше да успее да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.

— Не трябваше ли да си в Сийфорд? — бе попитал Тони.

— Мобилният телефон е в мен. По магистралата пътят до там ще ми отнеме само половин час повече, отколкото ако тръгна от къщи. При това е крайно наложително да прегледаме всичко, с което разполагаме, и да решим какво да правим по-нататък.

— Влизай тогава.

Карол се забави повече с четенето на неговия доклад. На него не му беше необходимо много време, за да прегледа снимките и видеозаписите, които тя бе донесла. Но докато я чакаше, той не се отегчаваше. Непрекъснато превърташе лентите и прехвърляше в ръце снимките. По стиснатите му устни играеше усмивка, очите му горяха. Най-сетне Карол приключи. Съучастническият поглед, който си размениха, говореше, че са имали право. Сега вече можеха да представят материал за възбуждане на следствие, който не можеше да бъде пренебрегнат.

— Добра работа, докторе — каза Карол.

— Добра работа, инспекторе — отвърна Тони.

— И рече профайлърът: „Отмъщението е мое“.

Той кимна.

— Иска ми се да бях обърнал повече внимание, когато Шаз повдигна въпроса за първи път. Може би тогава щяхме да постигнем същото, без да заплащаме такава цена.

Карол посегна импулсивно и покри ръката му със своята.

— Не ставай смешен, Тони. Никой не би започнал следствие въз основа на данните, които тя представи на онова занятие.

— Нямам точно това предвид — той прокара пръсти през косата си. — Искам да кажа, че като психолог бях длъжен да я преценя правилно. Трябваше да знам, че тя няма да остави нещата така. Трябваше да обсъдя всичко с нея, да й обясня, че работата й не е отхвърлена, да потърся начини да продължим издирването на данни, без да излагаме нея на риск.

— Със същия успех можеш да кажеш, че и Крис Дивайн е виновна — каза рязко Карол. — Тя е знаела, че Шаз отива да разговаря с него, а я е оставила да отиде сама.

— А ти как мислиш, защо Крис прекарва малкото си свободно време, кръстосвайки Нортъмбърланд в компанията на Леон и Саймън? Това не е чувство за дълг, а чувство на вина.

— Не можеш да поемеш отговорността за всички тях. Шаз беше полицай. Трябваше да прецени правилно риска. Нищо не е налагало такава директна атака — следователно и да беше опитал да я спреш, тя сигурно нямаше да ти обърне внимание. Не мисли повече за това, Тони.