Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Невероятно — каза Леон.

— Винаги съм си казвал, че когато се пенсионирам, ще напиша книга — каза Макгоуън. — Чудно е как човек се самозаблуждава. Обикалях цял свят, коментирах най-важните спортни събития. Сега светът за мен се е свил до размерите на телевизионните екрани в „Кучето и пушката“. Сигурно мислите, че тона ми действа потискащо. Странното е, че няма нищо подобно. Не съм се чувствал по-доволен, откак съм се родил. Припомних си, че това, което най-много ме привличаше в спорта, бе да бъда зрител. Това, което имам сега, е свобода без отговорност.

— Опасно съчетание — каза Леон.

— Съчетание, което те кара да се чувстваш свободен. Преди три години щях да надуша някаква интересна история още при появата ви. Нямаше да се успокоя, докато не разбера какво стана. Сега тези неща са ми абсолютно безразлични. Много повече ме вълнува съботният боксов мач във Вегас, отколкото всичко, което Джако Ванс някога е казал или направил — и той посочи към една полица. — Всичко това е за Джако Ванс. Петнайсет пълни кутии. Желая ви приятно прекарване. Аз отивам да гледам тенис в „Кучето и пушката“. Ако приключите, преди да съм се върнал, просто дръпнете входната врата, докато бравата щракне.

Когато Майк Макгоуън се върна, беше почти полунощ. Леон продължаваше да преравя систематично изрезките. Журналистът му донесе чаша нес кафе и каза:

— Надявам се, че ви плащат извънредни.

— В случая работя по-скоро по вътрешно убеждение, така да се каже — отвърна сухо Леон.

— Чие е вътрешното убеждение — ваше или на шефа?

Леон се позамисли.

— Става дума за колега. Въпрос на чест.

— Това е единственият дълг, който си струва да бъде изплащан. Оставям ви да работите. Внимавайте да не хлопнете силно вратата, когато тръгвате.

Леон долавяше подсъзнателно звуците, съпровождащи подготовката на домакина му за лягане — скърцането на дъсчения под, шумът на водопроводните тръби и на водата в тоалетната. После настана пълна тишина, нарушавана само от шумоленето на пожълтелите вестникарски страници.

Беше почти два сутринта, когато той намери това, което предполагаше, че търси. Споменаваше се само в една статия, и то съвсем между другото. Но ставаше като начало. Когато излезе на тъмната, пуста улица, Леон Джексън си подсвиркваше.

Не помнеше да е виждал по-чистосърдечен поглед. Тя набоде с вилицата си последното парче пушена патица и каза:

— Не е възможно това да няма някакво въздействие върху вас — нали отделяте толкова много време и усилия, за да проникнете в техния деформиран начин на мислене?

Тони се позабави, докато преглъщаше хапка полента 10 10 италианско ястие от царевично брашно, подобно на качамака. — Бел.ред. .

— Човек се научава да изгражда свои китайски стени — започна той най-сетне. — Хем знаеш, хем не знаеш. Чувстваш, без да чувстваш. Мисля си, че не е много по-различно от работата на журналист от новинарски екип. Как спите, след като сте водили репортаж за нещо от рода на клането в Дънблейн или катастрофата в Локърби?

— Да, но ние си оставаме извън събитието. А вие трябва да се вживеете, за да успеете, нали е така?

— Все пак и вие невинаги оставате извън събитията. Когато сте се срещнали с Джако новината е станала част от личния ви живот. Сигурно ви се е налагало да градите стени между това, което знаете за интимния му свят и това, което представяте пред света. Когато бившата му приятелка е правела онези разкрития по таблоидите, надали сте можели да обърнете гръб и да кажете, че това е просто някаква статия. Не засегна ли всичко това начина, по който възприемате света? — беше решил да се възползва от първата възможност да заговори за съпруга й.

Мики прибра кичура коса, паднал върху лицето й. Тони отбеляза, че дори след дванайсет години презрителното й отношение към Джили Уудроу си бе останало непроменено.

— Мръсница — промърмори тя. — Но Джако каза, че в по-голямата си част така наречените разкрития са пълни измишльотини, и аз му вярвам. Така че тези публикации всъщност не успяха да ме засегнат.

Появата на сервитьора я прекъсна. Двамата мълчаха, докато той им прибираше чиниите. След това Тони повтори въпроса си.

— Вие сте психолог, вие би трябвало да кажете — парира тя, бръкна в чантата си и извади пакет „Марлборо“. — Имате ли нещо против…?

Той поклати глава.

— Не знаех, че пушите.

— Само след вечеря и не повече от пет на ден — каза тя и направи смешна гримаса. — Малко съм побъркана на тема контрол върху собствените слабости.