Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Ако бях Уотсън, бих заложил парите си на Бринкли — каза той накрая.

— Защо мислиш така?

— Ако Уотсън е страстен комарджия, той е убеден, че на следващото залагане ще спечели, че следващият лотариен билет ще го отърве от всичките му проблеми. Той има вяра в шанса си. При Бринкли няма такова нещо. Той си е въобразил, че стига да може да се крепи на повърхността, с едно ограничаване на разходите и някой и друг допълнителен доход ще съумее да изгази от кашата. Така виждам нещата. Но независимо дали съм прав или не, един разпит няма да ти изясни нищо. Може само да ги стреснеш и пожарите да престанат, но няма да откриеш виновника. Като имам предвид това, което си ми разказала за начина, по който са предизвикани пожарите, няма да откриеш нищо и при обиск. Знам, че не очакваш от мен точно такъв отговор, но най-сигурният ти шанс да хванеш подпалвача е да организираш наблюдение. При това на двамата, защото може и да греша.

Карол изохка.

— Знаех си, че така ще кажеш. Наблюдение. Любимото занимание на полицая. Кошмарът на служебния бюджет.

— Поне ти трябва да покриваш само нощните часове. При това пожарите са сравнително чести, така че наблюдението няма да се проточи много.

— Това трябва да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Нищо по-добро не мога да измисля.

— Добре де, вината не е твоя. Благодаря за помощта, Тони. Тръгвай и приятна вечеря. Аз отивам у дома да извадя замразената пица и се надявам да чуя нещо ново от Леон и Саймън. И да си легна рано, дай Боже. Да поспя… — последната дума беше преизпълнена с копнеж.

Тони се засмя.

— Постарай се в тази насока.

— О, със сигурност ще го направя — обеща тя. — Желая ти успех.

— Като не мога да се надявам на чудо, бих се задоволил и с успех.

Слушалката тракна и й отне възможността да сподели другата идея, която й бе хрумнала днес. Сама не знаеше защо й се искаше да го каже, но инстинктът й подсказваше, че това е нещо важно. А опитът я бе научил, че понякога инстинктът й е по-сигурен от всякакви логически заключения. От известно време изпитваше чувството, че пропуска нещо, докато днес най-сетне успя, независимо от всички останали задачи за деня, да пусне циркулярно запитване до всички полицейски централи в страната. Главен инспектор Карол Джордан от полицията в Източен Йоркшир искаше да получи последните данни за необясними изчезвания на млади момичета.

— Майк Макгоуън? Ето го там, в ъгловото сепаре, момченце — каза барманката и посочи с пръст към ъгъла.

— Какво пие? — попита Леон, но барманката вече се занимаваше със следващия клиент. Кръчмата беше доста пълна. Клиентелата се състоеше предимно от мъже. В малък градец като точи кръчмите се деляха на две категории — такива, които мъжете посещават заедно с жените си, и други, където ходят, за да избегнат такава възможност. Различаваха се обикновено по присъствието или отсъствието на голяма табела с надпис: „Сателитен спортен канал, големи екрани“.

Леон отпи от своята светла бира и се зае да оглежда Майк Макгоуън. Джими Линдън го бе споменал като медиен експерт ма тема Джако Ванс. „Майк го бе оценил отрано, също като мен, и писа много за него през годините“, бе казал Джими. Когато Леон се обади в лондонския вестник, където бе работил Макгоуън, разбра, че го бяха уволнили преди три години. Тъй като бе разведен, с големи деца, които живееха самостоятелно, нищо не го бе задържало в столицата, където животът беше много скъп. Затова се бе върнал в малкия градец в Нотингамшър, където бе роден.

Бившият репортер приличаше повече на карикатура на оксфордски професор, отколкото на журналист. Личеше си колко е висок дори като беше седнал. Гъста руса коса, силно прошарена, падаше ниско над очите му. Големите очила с рогови рамки и много бялата кожа му придаваха момчешки вид. Сакото му беше от качествен туид, от онзи вид, който трябва да носиш петнайсетина години, за да се поочупи, и после още двайсет години изглежда по един и същ начин. Отдолу носеше сива риза и раирана вратовръзка с малък възел. Седеше сам в малкото сепаре в ъгъла и гледаше внимателно някакъв баскетболен мач. Докато Леон го наблюдаваше, той изчука автоматично тютюна от лулата си в пепелника, без да откъсва очи от екрана.

Когато Леон се изправи край масата му, той продължи да гледа към телевизора.

— Вие ли сте Майк Макгоуън?

— Да, а вие кой сте? — провинциалният акцент разби илюзиите, поддържани от академичния му вид.

— Леон Джексън.

Макгоуън го измери с поглед от глава до пети.