Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Ще умрем.

— Какво?

— Небето се е запалило! Това е краят на света! — Бат, му бе починал от инфаркт шест месеца по-рано. Вероятно затова смъртта бе в мислите му.

Когато най-сетне разбра какво става, майка му го хвана за ръката и излезе с него навън.

Той се съпротивляваше.

— Не! Те ще ни убият!

— Няма защо да се страхуваш. Това, което виждаме, е Северното сияние.

— Какво?

— Северните светлини. Веднъж чух обяснение за тях. Както изглежда, те са взаимодействие на слънчевия вятър с магнитното поле на земята, което е най-силно в полярните области.

Това, което Лофт виждаше сега в далечината, създаваше у него впечатлението, че Северните светлини са затворени в седем трептящи орбити. Техните цветове непрестанно се променяха, разпространявайки се вълнообразно от центъра навън, като създаваха усещането, че нещо кипи в ядрата им. Трептенето им бе хипнотизиращо, докато те се рееха, спускаха се и се издигаха, и кръжаха във въздуха. Макар че бяха много далече, Брент протегна ръка в опит да ги докосне.

Мнозина в тълпата се чувстваха по същия начин. Те вдигаха ръце към тъмнината.

— Махнете се от пътя ми! — изрева някакъв мъж.

— Пречите ми да виждам — оплака се друг.

— Давай напред! — настояваше женски глас. — Трябва да ида по-близо! Имам нужда да бъда излекувана.

— Не се блъскайте!

— Не, недейте…

Всички се бяха устремили към оградата.

— Не мога да дишам!

Някакви хора се блъснаха в авто караваната. Тъй като тя се разклати, на Брент му бе трудно да запази равновесие. А когато налетяха още хора, автомобилът направо се разтресе. Репортерът посегна да се хване за нещо, но ръката му срещна само въздух. А при следващото разклащане коленете му се подгънаха. Внезапно полетя във въздуха, падайки към тълпата.

След миг се просна на чакъла и изохка под тежестта на куп тела, които се стовариха върху него.

Ърл Халоуей седеше в ярко осветената зала за наблюдение под сателитните антени на радиообсерваторията. Току-що беше погълнал шест аспирина, което правеше половин флаконче за деня, но главоболието му не преставаше. Стомахът му гореше. Бръмченето от генератора, антените или каквото там го причиняваше, се засили и го накара да заскърца със зъби в опит да се освободи поне малко от напрежението, което чувстваше в ушите си.

Той не беше на смяна, но така или иначе не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да изгледа някой филм на компютъра в стаята си. Беше направил опит да загаси лампите и да полежи в леглото със затворени очи и влажна кърпа на челото. Но главоболието беше прекалено мъчително, за да лежи неподвижно, затова беше дошъл в стаята на охраната с надеждата, че ще забрави временно болката, докато прави нещо полезно.

Вместо това ярките лампи засилиха още повече напрежението в главата му.

— Добре ли си? — попита го един от другите пазачи.

— Че защо да не съм?

— Изглеждаш ужасно.

Халоуей се беше отказал да говори с другите за бръмченето. Изглежда, го чуваше единствено той.

— Всеки ден едно и също. Не откъсваме очи от проклетите монитори. И никога нищо не се случва.

— Така ми харесва — рече друг охранител. — Да не искаш някой да ни нападне за разнообразие? Може би не са те стреляли достатъчно в Ирак.

— Сякаш терористите ги е грижа за някаква си радиообсерватория — обади се пак първият пазач. — Нямам представа какво правим тук, но заплащането е добро.

— Точно така. Заплащането е добро. Така че, Ърл, спри да се оплакваш и си затвори устата.

Функцията за нощно виждане на камерите се беше за действала преди няколко часа. Всичко, което показваха мониторите — радиотелескопите, оградите, рядката трева, праха и сякаш безкрайната пустош, — беше оцветено в зелено. На един от екраните се виждаха три шляещи се койота. От телесната им топлина те светеха в яркозелено. На друг екран от дупка в земята изникна голям северноамерикански заек. Щом подуши койотите, заекът избяга с големи подскоци. И неговото тяло светеше неестествено ярко.

Няколко мига по-късно на трети екран се появиха койотите, които преследваха заека в зелената тъмнина.

— Кой казва, че никога нищо не се случва? — попита първият пазач. — Да се обзаложим кой ще победи?

— Аз залагам на заека — отговори вторият пазач.

— Колко? Опа, твърде късно.

Халоуей изгледа намръщено екрана.

— Човече, даже кръвта изглежда зелена с тези камери за нощно виждане. — Той се изправи и тръгна към вратата, като залиташе леко.