Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Сто и седемдесет!

— Сто шейсет и пет!

Кметът и двама членове на градския съвет бързо се наведоха над картата, разпъната върху капака на един пикап. Единият я притисна, другият я освети с фенерче, а градоначалникът зачерта линии по нея.

— Те се пресичат на сто седемдесет и петия градус — извика той. И измери с линия разстоянието върху картата, сравнявайки дължината с мащабната скала в долния й край. — Изглежда, че са на тринадесетина километра от тук — съобщи по портативната радиостанция.

Стоящият наблизо Лутър чу пращящия отговор, който дойде от нея.

— Тринадесет километра? В тъмнината? Това ще отнеме цяла нощ.

— Просто продължете да вървите в редица. Насочете се към светлините и се уверете, че нищо не обикаля край вас. Сега ще изпратим камионетките. Те ще стигнат там за нула време.

До Хамилтън достигна внезапното бръмчене на двигател и той си даде сметка, че Джони пали мотоциклета си. Две камионетки тръгнаха, но Джони мина пръв през отвора в оградата. Беше намалил светлината на фара си и когато камионетките бързо го последваха, те бяха запалили само габаритите си. Дори и така Лутър видя праха, който вдигнаха, а червената светлина на стоповете им разкри двама конници, яздещи малко зад тях.

От шума на отдалечаващите се автомобили той се досети, че никой не кара бързо, но в тъмнината, при минималното осветление, скоростта беше относително понятие. Четиридесет километра в час щеше да бъде достатъчно.

Изведнъж осъзна, че бе останал назад.

Джипът му бе открит. Той прескочи над вратата, намести се върху шофьорската седалка и завъртя ключа за запалване. Когато моторът изръмжа и габаритите му осветиха оградата, Хамилтън се насочи към отвора в нея. Джипът му имаше здраво окачване, но от някаква яма по неравното поле главата му се отметна назад.

„Надявам се, другите деца са видели как направих този скок!“. Сети се за един стар филм, който обичаше да гледа винаги когато го даваха по телевизията, — „Булит“. В него имаше най-великото преследване с коли и Стив Маккуин бе най-готиният шофьор на всички времена, но дори и той едва ли щеше да направи по-добре този скок.

Джипът друсна яко, когато предните колела минаха през някакви камъни. Див заек пресече пътя му. Нощният ветрец рошеше дългата му коса. Той извади светещ компас от джоба на ризата си, погледна в него за миг и се насочи към сто седемдесет и петия градус.

От двете му страни се издигаха стени от мрак. Дори и при тази ограничена скорост Лутър имаше чувството, че профучава в пространството. Слабите светлини на джипа му позволяваха да вижда само на стотина крачки напред. Комбинирано с друсането, причинено от дупките и камъните, това му пречеше да има ясен поглед към зоната, към която се бе насочил. Призрачните светлини трудно се виждаха, даже и да стоеше абсолютно неподвижен на настлания с чакъл паркинг, но сега си даде сметка, че не може да се надява да ги забележи, освен ако не стигне много близо.

Внезапно съзря движение отпред. „Хората от редицата“ — рече си той. Силуетите се материализираха. Те се бяха пръснали настрана, сякаш бързаха да се отдръпнат от пътя на мотоциклета на Джони, камионетките и ездачите. Двама души се превиваха от болка на земята, докато някой крещеше по радиостанцията. После Хамилтън видя кон да се мята върху пръстта, а единият му крак бе извит под неестествен ъгъл. До него лежеше каубой. Той не помръдваше.

През следващата секунда вече имаше само камъни, туфи трева и загадъчна тъмнина отвъд светлината на габаритите.

„Ако не внимавам, ще се блъсна в някого“ — помисли си той.

От предпазливост включи предните фарове и ахна при вида на черните, прилични на въглени скали, които изведнъж изникнаха пред него. Те се простираха по цялото протежение надясно. Ако караше по-бързо, щеше да удари джипа, когато рязко зави наляво и заора в пръстта, вдигайки облак прах, който закри видимостта му.

Проклетата Лоша земя. Когато се отклони от скалите кашляйки от праха, забеляза блясък пред себе си.

„Сигурно съм по-близо до светлините, отколкото съм си мислил“.

Те се усилиха, докато не го заболяха очите, ставайки по-големи и по-ярки. Отначало си помисли, че това се дължи на приближаването му към тях, но когато станаха още по-силни, си даде сметка, че и те се движат.

„Светлините идват към мен!“

Лутър не знаеше защо това го уплаши. Целта на лова беше да се приближат и да се намери обяснение какъв е източникът им, но когато те станаха по-силни, стомахът му се сви.