Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Мотоциклетът ми ще стигне по-бързо — обади се Джони.

Лутър едва не добави:

— И моят джип.

— Конят ми може да отиде на места, където никой друг не успява да припари — заяви един каубой.

— Помощта на всички е добре дошла — увери ги кметът през рупора. — Онези от вас, които са в редицата, да не използват фенерчетата си, освен при крайна нужда. Ще ви пречат да виждате в тъмнината. Освен това… — По тона му си пролича, че се кани да се пошегува. — Не искаме да изплашим причинителите на светлините. Ха, Ние може да им изглеждаме толкова тайнствени, колкото и те на нас.

Обаче забележката му не предизвика смях и Хамилтън реши, че някои хора от тълпата вярват, че кметът е прав.

Най-сетне, половин час преди полунощ, всички потеглиха. Е, не всички. Някои се почувстваха уморени, премръзнали и се прибраха по домовете си. Други бяха пили прекалено много и изпозаспаха в колите си. Късметлии. Но повечето внимателно се разпръснаха и тръгнаха в мрака през полето.

— Честит Четвърти юли! — извика някой.

Лутър остана отзад с Джони, готов да поеме с джипа си из полето, ако някой забележи нещо. За кратко гърбовете на хората от редицата бяха осветени от останалите автомобилни фарове. Обаче независимо от безоблачното небе полето тънеше в непрогледна тъмнина и те изчезнаха в нея като след магически фокус.

Полъх на вятъра разхлади лицето на Хамилтън, докато той се мъчеше да долови някакво движение на хоризонта.

— Виждам една! — извика един наблюдател.

— Къде? — поиска да узнае партньорът му.

— Не. Сбъркал съм. Съжалявам, хора. Било е просто електрическо фенерче, което някой включи и изключи.

Още една светлина проблесна и изчезна. Лутър можеше да се закълне, че и тя беше от фенерче. После проблеснаха още няколко. Изкушението да се види какво има в далечината очевидно бе заразително. Появяващите се и изчезващи лъчи на електрическите фенерчета приличаха на гигантски светулки, които подскачаха и се движеха на зигзаг.

Друг наблюдател изкрещя по радиостанцията си на хората в полето:

— Изключете тези фенерчета! Пречите ни да видим какво има отвъд вас.

Последваха го и други настоятелни гласове.

Постепенно фенерчетата бяха изключени и най-накрая Хамилтън виждаше единствено мрак. Само небето бе друго нещо. Когато погледна нагоре, той видя трепкащите светлини на самолет, носещ се с пълна скорост нанякъде. Още една движеща се светлина — тази не трепкаше — вероятно идваше от спътник.

— По дяволите! — извика Джони, като го прегърна през раменете. — Ако знаех, че ще е толкова скучно, никога нямаше да предложа да дойдем тук. Целият съм премръзнал. Това е по-лошо от тъпите фойерверки.

Лутър се канеше да се съгласи, когато погледна към полето и застана нащрек, тъй като един участък от мрака сякаш стана малко по-светъл.

„Вероятно пак е някое включено фенерче“ — реши той. Обаче това изглеждаше далече отвъд мястото, където би трябвало да бъдат търсачите, и се отличаваше от околната тъмнина.

— Джони — зашепна той. — Ти…

— Виждам нещо! — съобщи един наблюдател.

— И аз — възкликна още някой.

Същото важеше и за Хамилтън. В далечината наистина видя кълбо от жълта светлина. После към него се присъедини зелено кълбо. Те се полюшваха, сякаш плуваха във вода, след това се сляха в едно голямо кълбо, което стана червено. След няколко секунди се разделиха и сега бяха три: синьо, оранжево и друг нюанс на зеленото.

Лутър си даде сметка, че е вдигнал ръка до дясното си ухо. Едва доловим остър звук дразнеше тъпанчето му. Той му напомняше за вибрирането, което бе чул, когато бе гледал как един човек акордираше старото пиано, което постоянно стоеше в ъгъла на гимнастическия салон.

Мъжът бе извадил лъскав метален предмет от кутията си с инструменти. Той имаше дръжка и две успоредни пластини. Човекът го чукна отстрани на пианото и пластините завибрираха, бръмчейки, като позволиха на акордьора да настрои една корда, докато камертонът и съответният клавиш не издадоха еднакъв звук.

Сега Хамилтън чу нещо подобно — като тон от необичайно звучащо пиано, — като се изключи фактът, че едва доловимото вибриране беше неприятно, карайки го да си представя нагорещена игла, която пробива тъпанчетата му.

— Виждам още една! — изкрещя наблюдател.

— На двеста градуса — извика партньорът му като погледна компаса си.

— На сто и осемдесет — добави някой по-нататък по протежение на оградата.

И другите наблюдатели докладваха: