Дейвид Морел - Призрачни светлини

Паникьосаните учени се втурнаха към вратата. Облекчен, че вече няма опасност да улучи електронните уреди, той ги застреля в гръб.

Вдигна карабината на втория пазач и провери дали пълнителят й е пълен. После излезе в коридора и видя партньора си Тагард, който тичаше към него. Гръмна го право в главата.

Претърси обсерваторията и уби двама работници от поддръжката, които се бяха свили зад кашоните в един склад. Откри и една жена от екипа на учените, която се криеше под леглото си. Застреля и нея.

През цялото време не беше спрял да чува ужасното бръмчене. Върна се в зоната за научноизследователски проучвания, увери се, че първият пазач вече е мъртъв, и си сложи слушалките.

Музиката нахлу в ушите му и главоболието най-сетне изчезна.

Рейли отключи една метална врата в подземията базата и влезе в стая, която не беше посещавал от три години. Въздухът миришеше на влага и мухъл. Той вид, множество малки червени и бели светлинки, които заприличаха на животински очи, но щом натисна ключа на стената, лампите на тавана се включиха и осветиха стотици електронни уреди, наредени по лавиците от пода до тавана. Трептяха стрелки и проблясваха скали, Уорън ги разгледа по-отблизо и видя, че всички показват необичайно високо ниво на активност.

„Чудесно“ — помисли си той.

По времето, когато лично бе надзиравал инсталирането на цялото това оборудване, уредите бяха последна дума на техниката. По-късно бяха направени нови открития в областта на електрониката и се бе наложило екипът му да извърши редица подобрения. Въпреки това настоящото оборудване се справяше отлично с работата си, усилваше сигнала от източника и го излъчваше с помощта на скрития в порутения хангар на повърхността радиотелескоп. Замаскираната по този начин антена беше синхронизирана с хоризонталната сателитна чиния при обсерваторията.

Утре вечер сигналът щеше да бъде усилен още повече и да бъде предаден през един от вертикалните радиотелескопи, който бе насочен към един сателит.

При предишните експерименти връзките се бяха разпадали, понякога с катастрофални резултати. Но като се имаше предвид оптимизираната електроника, инсталирана от хората му, и необичайно мощното излъчване от източника, Рейли вярваше, че този път най-накрая ще успее да завърши едно пътуване, което бе започнал още като момче, вдъхновен от дядо си.

Той натисна един бутон и включи редица монитори за наблюдение. Показаха се изображения на порутените хангари и района около базата, всички в зеленикави оттенъци, защото беше нощ. Превъзходните обективи на скритите камери му позволяваха да увеличава детайлите до впечатляващи размери. Видя водача и немската овчарка, които патрулираха покрай оградата.

Полковникът насочи вниманието си към зоната в началото на пътя, където излязлата от контрол тълпа се мъчеше да се прехвърли през оградата. Никога не се бе надявал, че ще разполага с хора като опитни обекти. Фактът, че бяха стотици, правеше нещата още по-хубави. Но Рейли знаеше, че най-важни бяха опитните обекти, които беше довел със себе си. Реакцията на хората от екипа му щеше да определи дали проектът заслужава да бъде продължен. Те не знаеха, че като поставят начало на експеримента, се превръщат в жизненоважна част от него.

Нечия обувка ритна Брент в челото. За момент всичко пред очите му стана сиво.

— Продължавай да снимаш! — изкрещя той в микрофона на ревера си, докато хората го тъпчеха. Тревожеше се, че режисьорът в контролната зала ще спре предаването, ако реши, че е ранен сериозно, затова се постара да звучи така, сякаш всичко е под контрол.

От мястото, на което лежеше върху чакъла, виждаше само размазани очертания на крака в панталони и рокли. Имаше чувството, че се задушава. Ритна го друга обувка, този път отстрани по врата. Той изхриптя и се претърколи в опит да се измъкне от тълпата. Камъчетата го одраха. Рамото му се блъсна в долната част на авто караваната. Обзет от отчаяние, Лофт пропълзя колкото се може по-навътре под нея. От новата си, по-удобна позиция видя ниски обувки, ботуши и обути в панталони крака, които профучаваха край него. Вратът му пулсираше от болка.

„Малко по-близо до трахеята и можеше да съм мъртъв“ — помисли си Брент. Тълпата се разпръсна и той изпълзя изпод уинибагото.

— Добре съм! Добре съм! — извика в микрофона.

„Боже, дано от хеликоптера снимат това“ — помисли си. Левият ръкав на костюма му беше съдран. От челото му течеше кръв.