Дейвид Морел - Призрачни светлини

Тя вдигна отново юмрук. После тъмнината я скри от очите му. Когато проблесна нова светкавица, Пейдж видя, че жена му го гледа шокирано.

Раменете й увиснаха. Той осъзна, че част от дъждовните капки, които се стичаха по лицето й, са всъщност сълзи. Устата й се отвори и от нея излезе измъчен вопъл. После го сграбчи и се притисна яростно в него. Ръцете й го стиснаха здраво. Тя облегна глава на гърдите му и зарида неконтролируемо.

— Страх ме е — изстена Тори.

Думите й бяха почти неразбираеми насред рева на вятъра и плющенето на дъжда.

— И аз съм изплашен. Но всичко ще бъде наред — обеща й Дан, като облиза кръвта от подутата си устна. — Готов съм на всичко за теб. Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Не знам какво става с мен.

— И аз не знам какво става с мен — каза той с уста до бузата й. — Но, повярвай ми, скоро ще разберем.

Прегърна я с една ръка и зачака следващата светкавица. Тя разцепи небето толкова близо до тях, че успя да го стресне, но блясъкът й му позволи да се ориентира. Видя неясните очертания на наблюдателната платформа зад гърба им и успя да разпознае слабите светлини на фарове и проблясващи сигнални лампи.

Тори сигурно също ги беше видяла. Когато се чу трясък и отново притъмня, тя пое бавно през пороя. Пейдж я хвана за ръка и тръгна заедно с нея. Ако не паднеше нова светкавица, рискуваха да се въртят в кръг из полето.

Земята се разкаля и маратонките им започнаха да затъват.

— Студено е — промърмори жена му.

— Мисли си за гореща вана — каза й той. — Сухи дрехи. Димящо кафе. Топли завивки в леглото.

— Изгубих се.

— И двамата се изгубихме.

Нова светкавица проряза небето.

— Оградата — посочи Тори.

Маратонките им натежаха от калта. Започнаха да се пързалят и трябваше да се крепят взаимно, за да не паднат.

Когато стигнаха до оградата, Дан изкрещя, за да надвика воя на вятъра:

— Ще раздалеча телта! Опитай се да се провреш през отвора!

Той повдигна с две ръце един от средните редове на телта, а долния ред притисна към земята с калната си маратонка и внезапно го обзе страх, че следващата светкавица ще удари оградата и ще ги изпържи и двамата.

— Минах! — извика Тори.

Пейдж се покатери по дървения стълб и скочи от другата страна, като се подхлъзна в калта и се приземи върху дясното си коляно. Светкавицата, от която се бе страхувал, падна толкова наблизо, че я помириса.

— Добре ли си? — попита го жена му.

— Ще бъда след минута. — Той се изправи на крака. На пътя проблеснаха фарове на автомобил и осветиха паркираните коли и хората, които бързаха към тях, за да се скрият от бурята. Дъждовните струи ги шибаха безмилостно. Някои бяха с разкъсани дрехи и се движеха така, сякаш бяха ранени.

— Сигурен ли си, че си добре? — извика Тори.

— Със сигурност съм по-добре от тях — отговори й Дан. Двамата се втурнаха покрай редицата автомобили и спряха чак когато стигнаха до сатурна.

Когато влязоха вътре, Тори вече беше извадила ключовете от джоба си. Тя запали двигателя и включи парното, но въздушната струя беше студена, затова го изключи.

Дъждът плющеше по предното стъкло и Пейдж започна да трепери.

Зъбите на жена му тракаха. Червената й коса беше прилепнала към главата й. От блузата й капеше вода, калните дрехи бяха залепнали за тялото й.

Зад гърба им проблеснаха още фарове — колите напускаха една след друга паркинга и се отправяха към Ростов. Сатурнът се разтресе от поредната гръмотевица. Тори избърса кръвта от устата му.

— Съжалявам.

Той я докосна по ръката.

— Жената, която ме удари, не беше ти.

— През последните няколко дни имам чувството, че съм друг човек. Вече не се разбирам. Какво става, по дяволите?

— Каквото и да става, се случва и с двама ни . — Дан я прегърна и изпита благодарност, че не го отблъсна. Обичаше я толкова много, че гърлото му се сви. — И заедно ще разберем какво е то.

Брент стоеше до задния прозорец на телевизионния бус и се взираше в дъждовната нощ, като трепереше от студ в мокрите си дрехи. Анита и Лутър Хамилтън се бяха свили до едната стена зад гърба му и пиеха хладко кафе от пластмасови чаши.

Режисьорът на новините наблюдаваше как един техник и един оператор прибират оборудването.

— Време е да се връщаме в мотела.

Проблесна светкавица и Лофт видя последните зяпачи, които бързаха отчаяно в дъжда към колите си. Някои накуцваха и се движеха така, сякаш изпитваха болка.