Дейвид Морел - Призрачни светлини

Но старецът отново беше изпаднал в кататония.

На следващия ден, докато Уорън играеше следобед на видеоиграта, дядо му посочи реещите се светлини и започна да разказва една история, която пазеше в себе си от 1945 година, — история за таен подземен комплекс под изоставена въздушна база в Тексас и за оръжие с неизвестна сила.

Уорън беше омагьосан от разказа. Имаше чувството, че космите по ръцете му настръхват от електричество. След този ден той започна да казва на приятелите си, че баща му е възложил да свърши някаква домакинска работа. След това се прибираше бързо вкъщи и пускаше видеоиграта. Реещите се топки светлина се появяваха, а неговият дядо му разказваше все повече и повече за светлините.

Но един ден, когато момчето се прибра забързано вкъщи, майка му го посрещна на вратата и му каза да не вдига шум, защото дядо му спи в спалнята. Това го разочарова, понеже то искаше да научи още за светлините и за събитията, разиграли се през онази ужасна сутрин през 1945 година.

Поигра на една видеоигра, отегчи се и реши да види дали дядо му не се е събудил. Отвори вратата на спалнята, но леглото беше празно. Един от прозорците зееше.

Обади се на майка си и тя дойде веднага. Качиха се в колата и обиколиха всички улици на Форт Браг, но така и не го откриха. Военните полицаи се включиха в търсенето. След тях и цивилната полиция започна да претърсва болници, приюти, църкви, паркове.

Ала дядото на Уорън беше изчезнал вдън земя.

— Как, по дяволите, е възможно един старец да изчезне? — чудеше се бащата на Уорън.

— Мисля, че знам къде е отишъл — каза момчето.

— Може да е разбрал къде е погребана Алис и да е решил да посети гроба й — предположи майка му.

— Не. Отишъл е в Ростов — настоя Уорън.

— Ростов? В Тексас?

— Във въздушната база, в която е пострадал. Говореше непрекъснато за нея. Мисля, че е отишъл точно там.

— Как може един възрастен човек да стигне до Тексас?

— Не казвам, че е стигнал до там. Казвам само, че се обзалагам, че е тръгнал към Ростов.

Полицията изпрати бюлетин за изчезнал човек в Джорджия, Алабама, Мисисипи и Луизиана, във всички щати между Северна Каролина, където се намираше Форт Браг, и Западен Тексас.

Три дни по-късно им се обади началникът на полицията в Ростов. Да, дядото на Уорън бил успял да стигне до там. Намерили го при старото летище.

Бил мъртъв.

Рейли усети, че бюрото под главата му се тресе. Той се изправи в тъмнината. Температурата в стаята се беше повишила достатъчно, за да започне да се поти.

„Естествено, че ще се повиши — помисли си полковникът. — Генераторът се повреди. Климатичната инсталация е спряла да работи“.

„Но ако е така, тогава помпата, която вкарва и изкарва въздух, също е спряла да работи — осъзна той. — И кислородът в това помещение е единственият, с който разполагам“.

Тъмнината го караше да си представя, че стаята е по-малка, отколкото беше в действителност.

„Спокойно. Дишай бавно и плитко. Има достатъчно въздух“.

Бученето в ушите му продължаваше, а тапите в тях го изнервяха допълнително. Шумоизолиращите слушалки стягаха главата му. Изпод тях капеше пот. Рейли я избърса с ръце.

Мъчеше го жажда. Трябваше да сложи бутилки с вода върху бюрото, докато лампата все още мъждукаше.

Когато се изправи, столът му изскърца отчетливо в мрака. Той се обърна наляво, протегна ръце и тръгна бавно, като плъзгаше крака по пода и опипваше празното пространство. Изведнъж, по-скоро, отколкото бе очаквал, пръстите му докоснаха гладкия метал на шкафа.

„Никакъв проблем“.

Бутилките с вода бяха в най-горното чекмедже. Полковникът бръкна в него и извади три бутилки, които притисна към тялото си с лявата си ръка. После взе с дясната две енергийни десертчета и се затътри обратно към бюрото.

Блъсна се в някакъв остър ръб. Като ругаеше, Рейли остави бързо нещата, които носеше, върху плота на бюрото и започна да разтрива бедрото си. Носът му потече от влажния въздух. Той го избърса с една носна кърпичка, после намери опипом стола си, който изскърца отново, щом се стовари отгоре му. Отпи три големи глътки от едната бутилка, избърса мокрите си устни, скъса опаковката на едно от десертчетата и внезапно започна да му се повдига.

Водата, която беше погълнал, имаше някакъв остатъчен вкус на метал. Нима беше започнала да се разваля?

„Ще я повърна ли?“

От лицето му шуртеше пот. Бюрото продължи да се тресе, но тъмнината вече не му се струваше толкова гъста, може би очите му бяха започнали да привикват към нея. Имаше чувството, че забелязва очертанията на бутилките с вода.